— Ние ще излезем отново, Скит — рече тихо Иън. — Ще намерим нещо. Няма да се връщаме, докато не намерим.
— Това не е достатъчно. — Очите ми се напълниха със сълзи.
Погледнах единствения човек, който може би изпитваше също толкова силна болка, колкото и аз.
— Джаред. Ти знаеш. Знаеш, че никога няма да позволя нещо да навреди на Джейми. Знаеш, че мога да го направя. Моля те.
Той ме изгледа продължително. После се вгледа един по един в лицата на другите — на Джеб, на доктора, на Кайл, на Иън, на Труди. Погледна и навън в коридора към смълчалите се хора, чиито лица казваха същото, каквото и това на Кайл: Шарън, Вайълет, Лусина, Рийд, Джефри, Хийт, Хайди, Анди, Арън, Уес, Лили, Каръл. Приятелите ми се бяха смесили с враговете ми и всички имаха едно и също изражение като това на Кайл. Той погледна и хората зад тях, които не можех да виждам. После премести погледа си върху Джейми. В стаята не се чуваше никой да диша.
— Не, Скит — каза тихо Джаред. — Не.
Останалите въздъхнаха с облекчение.
Коленете ми се подкосиха. Полетях напред и издърпах ръката си от ръцете на Иън, когато той се опита да ме задържи. Пропълзях до Джейми и избутах с лакът Труди. Смълчаните хора в стаята наблюдаваха. Взех компреса от главата му и го напълних с топящия се лед. Не вдигнах очи към погледите, които усещах с кожата си. И без това не можех да виждам, защото сълзите замрежваха очите ми.
— Джейми, Джейми, Джейми — занареждах аз. — Джейми, Джейми, Джейми.
Не можех да направя нищо друго, освен да повтарям името му и да проверявам от време на време компреса, за да разбера дали е дошло време за смяна. Чух ги постепенно да се разотиват. Чувах гласовете им, повечето гневни, които затихваха из коридорите. Обаче не можех да различа думите.
Джейми, Джейми, Джейми…
Джейми, Джейми, Джейми.
Иън коленичи до мен, когато стаята почти се изпразни.
— Знам, че ти не би… но Скит, те ще те убият, ако се опиташ — прошепна той. — След това, което се случи… в болницата. Страхуват се, че имаш основателна причина да ни унищожиш… Както и да е, той ще се оправи. Не губи надежда.
Аз погледнах настрани и той излезе.
— Съжалявам, дете — каза Джеб, след като той се отдалечи.
Джаред също напусна. Не го чух да излиза, но знаех, че вече не е в стаята. Стори ми се, че така е правилно. Той не обичаше Джейми толкова, колкото нас. Беше го доказал. Трябваше да си върви. Докторът остана и продължи да гледа безпомощно. Не го погледнах.
Дневната светлина бавно избледня, стана оранжева, а после сива. Ледът се стопи и свърши. Джейми отново гореше жив под ръцете ми.
— Джейми, Джейми, Джейми… — продължих да нареждам. Гласът ми прегракна, но не можех да спра. — Джейми, Джейми, Джейми…
В стаята стана тъмно. Не виждах лицето му. Щеше ли да си отиде през нощта? Дали не бях видяла лицето му живо за последен път? Сега произнасях шепнешком името му и чувах как докторът тихо похърква.
Не спирах да бърша тялото му с влажната кърпа. Тя изсъхваше бързо, но все пак го охлаждаше малко. Стори ми се, че вече не е толкова горещо. Започнах да вярвам, че няма да умре през нощта. Но нямаше да мога безкрайно да го задържам. Щеше да се измъкне от мен. Може би утре, или на следващия ден. И после аз също щях да умра. Нямаше да живея без Джейми.
Джейми, Джейми, Джейми… — проплака Мелани.
Джаред ни няма доверие. И двете си го помислихме едновременно. И се натъжихме още повече.
Продължаваше да е тихо. Не чувах нищо, което да ме накара да се ослушам.
После изведнъж докторът извика. Викът му беше приглушен, като че ли викаше с възглавница върху устата. Отначало очите ми не можеха различат очертанията в тъмното.
Докторът странно се извиваше. И като че ли беше станал прекалено голям, като че ли имаше твърде много ръце. Беше ужасно. Надвесих се над неподвижното тяло на Джейми, за да го защитя, каквото и да се случи. Не можех да избягам, докато той продължаваше да лежи безпомощен. Усещах как сърцето ми се блъска в ребрата.
После ръцете престанаха да се размахват. Хъркането на доктора се възобнови и стана по-силно и по-плътно от преди. Той се смъкна на земята. От тялото му се отдели една фигура и се изправи в тъмното.
— Хайде да тръгваме — прошепна Джаред. — Нямаме време за губене.
Сърцето ми за малко да се пръсне.
Той ни вярва.
Скочих на крака.