— Какво направи на доктора?
— Хлороформ. Няма да го държи дълго.
Обърнах се бързо и полях внимателно Джейми с вода, наквасвайки дрехите и дюшека му. Той не помръдна. Може би така щеше да му бъде по-прохладно, докато се събуди докторът.
— Следвай ме.
Тръгнах плътно след него. Движехме се мълчаливо. Почти се докосвахме, почти тичахме, но не съвсем. Джаред се придържаше плътно към стената и аз правех същото.
Спря, когато стигнахме осветената от луната пещера градина. Беше пуста и в нея цареше тишина.
За пръв път можах да видя ясно Джаред. Беше преметнал пушката през рамо, а на кръста си имаше нож в ножница. Протегна ръце и видях, че държи парче тъмен плат. Веднага разбрах.
— Да, завържи ми очите — побързах да кажа шепнешком аз.
Той кимна и аз затворих очи, докато връзваше кърпата върху тях. И без нея щях да ги държа затворени. Джаред я завърза на стегнат възел. Когато приключи, бързо се завъртях веднъж, а после още веднъж… Ръцете му ме спряха.
— Достатъчно — рече той. После ме хвана по-здраво и ме повдигна от земята. Ахнах от изненада, когато ме преметна през рамо.
Увиснах прегъната на две върху него, а главата и гърдите ми висяха над гърба му, до пушката. Държеше краката ми, притиснати до гърдите си, и вече се движеше. Докато тичаше, главата ми подскачаше, а лицето ми се триеше в ризата му при всяка негова стъпка.
Нямах представа в каква посока се движим. Не се опитвах да отгатна, да преценя или да усетя. Съсредоточих се само върху подскачането от стъпките му и ги броях. Двадесет, двадесет и една, двадесет и две, двадесет и три…
Когато пътят започна да се спуска надолу, го усетих да се навежда напред, а после тръгна нагоре. Опитах се да не мисля за това.
Четиристотин и дванадесет, четиристотин и тринадесет, четиристотин и петнадесет…
Разбрах кога излязохме навън. Усетих в ноздрите си сухия, чист вятър на пустинята. Въздухът беше горещ, макар да наближаваше полунощ. Той ме свали от себе си и ме постави на крака.
— Теренът е равен. Ще можеш ли да бягаш със завързани очи?
— Да.
Хвана ме здраво за лакътя и тръгна, налагайки жестоко темпо. Не беше лесно. От време на време ме подхващаше, преди да успея да падна. Постепенно започнах да свиквам и да пазя по-добре равновесие, минавайки през малки вдлъбнатини и издатини. Тичахме, докато и двамата започнахме едва да си поемаме дъх.
— Ако… стигнем… до джипа… ще бъдем… в безопасност.
Джипа? Обхвана ме странна носталгия. Мел не беше виждала джипа от първия етап на онова гибелно пътуване до Чикаго и не знаеше, че е оцелял.
— Ако не… успеем? — попитах аз.
— Ще ни хванат… ще те убият. Иън… е прав… за това.
Опитах се да тичам по-бързо. Не за да спася живота си, а защото бях единствената, която можеше да спаси живота на Джейми. Отново се спънах.
— Ще взема да ти… сваля превръзката. Ще бягаш… по-бързо.
— Сигурен ли си?
— Недей… да се оглеждаш. Става ли?
— Обещавам.
Той раздърпа възлите зад главата ми. Когато платът падна от очите ми, започнах да гледам само в краката си.
Положението стана много по-различно. Лунната светлина беше ярка, а пясъкът много гладък и блед. Джаред пусна ръката ми и затича по-бързо. Сега го следвах с лекота. Бягането на дълги разстояние беше познато за тялото ми. Тичах с всички сили. Не можех да поддържам безкрайно това темпо, но щях да дам всичко от себе си преди да падна на земята от изтощение.
— Чуваш ли… нещо? — попита той.
Ослушах се. Чух само шума от стъпките ни.
— Не.
Той одобрително изсумтя.
Тичахме още един час. Започнах полека да забавям ход и той направи същото. Устата ми изгаряше за вода. Нито за миг не бях вдигнала очи от земята, затова се стреснах, когато той сложи ръка върху очите ми. Спънах се и Джаред престана да бяга. Продължи да върви, като ме подкрепяше.
— Вече сме добре. Точно отпред…
Продължи да държи ръката си върху очите ми и ме избута напред. Чух, че стъпките ни отекват от нещо. Тук пустинята не беше така равна.
— Влизай вътре.
Ръката му изчезна. Беше почти толкова тъмно, колкото и с ръката върху очите ми. Друга пещера. Не беше дълбока. Ако се обърнех, можех да погледна навън. Не се обърнах.
Видях очертанията на джипа в тъмното. Изглеждаше точно такъв, какъвто си го спомнях, макар никога да не го бях виждала. Промъкнах се през вратата и седнах. Джаред вече беше заел мястото си зад волана. Наведе се и отново завърза превръзката на очите ми. Не мърдах, за да стане по-лесно.