Шумът на мотора ме стресна. Стори ми се прекалено заплашителен. Сега щеше да има толкова много хора, които не трябваше да ни открият. Дадохме малко на заден ход, а после усетих вятъра в лицето си. Зад джипа се чуваше някакъв странен звук, който не отговаряше на спомените на Мелани.
— Отиваме в Тусон — каза ми той. — Там никога не сме имали акция — твърде близко е. Но нямаме време за друго. Знам къде има една малка болница, която не е много навътре в града.
— Не „Сейнт Мери“, нали?
Той усети тревогата в гласа ми.
— Не, защо?
— Познавам някого там.
Замълча за минута.
— Ще те познаят ли?
— Не. Никой няма да разпознае лицето ми. Ние нямаме… хора, които се издирват, както е било при вас някога.
— Добре.
Обаче той ме накара да се замисля за вида си. Преди да успея да изкажа притесненията си, взе ръката ми и сложи нещо много малко в нея.
— Дръж това винаги да ти е под ръка.
— Какво е?
— Ако разберат, че си… с нас, ако решат да… поставят някой друг в тялото на Мелани, сложи това в устата си и силно го схрускай.
— Отрова?
— Да.
Замислих се за минута, а после се засмях. Не можах да се сдържа. Нервите ми не издържаха от притеснение.
— Няма нищо смешно, Скит — ядоса се той. — Ако не можеш да го направиш, ще трябва да те върна обратно.
— Не, не, мога. — Опитах се да се взема в ръце. — Знам, че мога. Точно затова се смея.
— Не разбирам какво му е смешното — рече строго той.
— Не виждаш ли? Никога не съм била способна да го направя за милиони мои себеподобни. Дори и за собствените ми… деца. Винаги съм се страхувала от окончателната смърт. Но мога да го направя за едно дете от друг вид. — Отново се засмях. — В това няма никаква логика. Обаче не се тревожи. Мога да умра, за да защитя Джейми.
— Вярвам, че ще направиш тъкмо това.
За момент настъпи мълчание, а после си спомних как изглеждах.
— Джаред, не изглеждам както трябва, за да вляза в болница.
— Имаме по-подходящи дрехи, скрити в… не толкова биеща на очи кола. Точно натам сме се отправили сега. Остават още около пет минути.
Нямах това предвид, но той беше прав. Тези дрехи наистина не бяха никак подходящи. Щях да говоря с него по-късно за останалото. Първо трябваше да се видя как изглеждам.
Джипът спря и той свали превръзката.
— Не е нужно да гледаш надолу — каза ми Джаред, когато автоматично наведох глава. — Тук няма нищо, което да ни издаде, в случай че това място бъде разкрито.
Не беше пещера, а скално свлачище. Почвата под няколко от по-големите скали беше внимателно изровена така, че никой да не заподозре, че под тях може да има нещо друго, освен пръст и по-дребни камъни. Джипът вече беше паркиран в една тясна ниша.
Вратата беше така близо до скалата, че трябваше да мина отзад, за да изляза. Върху бронята беше закрепено нещо странно — вериги и две много мръсни чергила, целите разпокъсани.
— Оттук — рече Джаред и ме поведе към една тъмна пукнатина малко по-ниска от него. Отмести настрана едно прашно и обезцветило се от мръсотия чергило и започна да рови из купчината под него. Измъкна тениска с къси ръкави, мека и чиста, все още с етикетите на нея. Откъсна ги и ми я подхвърли. После продължи да рови, докато измъкна чифт спортни панталони. Провери кой размер са, а след това ми подхвърли и тях.
— Обуй ги.
Поколебах се за момент, докато той чакаше, питайки се какъв ми е проблемът. Изнервих се и му обърнах гръб. Измъкнах скъсаната си тениска през главата и я смених толкова бързо, колкото ми позволяваха разтрепераните пръсти.
Чух го да се прокашля.
— А, ще отида да докарам колата. — Стъпките му се отдалечиха.
Смъкнах изпокъсаните си панталони и обух чисто новите. Обувките ми бяха в окаяно състояние, но те не биеха така на очи. Освен това удобни обувки не се намираха лесно. Мисля, че бях се привързала към тях.
Чух наблизо да боботи друг двигател, по-тих от този на джипа. Обърнах се и видях как изпод дълбоката сянка на голяма скала се измъква скромен, небиещ на очи автомобил. Джаред излезе и привърза чергилата от джипа за задната броня на колата. После я приближи до мястото, където стоях, и видях как тежките чергила заличават следите от гумите върху пръстта. Едва тогава разбрах за какво служат.
Джаред се пресегна през седалката, за да ми отвори вратата. На седалката лежеше раница. Беше плоска и празна. Кимнах мълчаливо. Да, щях да имам нужда от това.