— Да тръгваме.
— Почакай — казах аз.
Приклекнах, за да се погледна в страничното огледало. Не изглеждах добре. Отметнах стигащата до брадичката ми коса, но не беше достатъчно. Докоснах бузата си и прехапах устни.
— Джаред, не мога да вляза вътре с такова лице. — Посочих дългия, назъбен белег върху кожата ми.
— Какво? — попита той.
— Никоя душа не би имала такъв белег. Щяха да го оправят. Ще се чудят къде съм била. Ще задават въпроси.
Той отвори широко очи, а после ги присви.
— Може би трябваше да помислиш за това, преди да те измъкна навън. Ако се върнем сега, ще си помислят, че е било само уловка, за да научиш пътя за излизане.
— Няма да се върнем без лекарства за Джейми — казах с по-твърд глас.
— Какво предлагаш да направим тогава, Скит? — попита не толкова рязко той.
— Ще ми трябва камък — казах с въздишка. — Ще трябва да ме удариш.
Глава 44
Излекувана
— Скит…
— Нямаме време. Бих го направила сама, но няма да е под нужния ъгъл. Няма друг начин.
— Мисля, че не мога… да го направя.
— Дори заради Джейми? — Притиснах здравата си буза колкото можах по-плътно върху облегалката за главата и затворих очи.
Джаред държеше груб, голям колкото юмрук камък. Вече пет минути премерваше тежестта му в ръката си.
— Трябва само да смъкнеш първия пласт от кожата, за да прикриеш раната, това е всичко. Хайде Джаред, трябва да бързаме. Джейми…
Кажи му, че аз съм казала да го направи веднага, и то добре.
— Мел каза да го направиш веднага. И да се погрижиш да е достатъчно силно. Само с един удар.
Мълчание.
— Хайде, Джаред!
Той пое дълбоко въздух. Почувствах как въздухът се раздвижи и стиснах по-силно очи. Последва звук, подобен на плясък, и после тупване — това беше първото нещо, което усетих, а после шокът от удара премина и усетих и болката.
— Ох! — изохках аз. Не бях имала намерение да издам някакъв звук. Знаех, че от това ще се почувства още по-зле. Но в това тяло ставаха толкова неволни неща. От очите ми изскочиха сълзи и се закашлях, за да сподавя надигналия се в гърлото ми вопъл. След удара главата ми кънтеше и пулсираше.
— Скит? Мел? Съжалявам!
Ръцете му ни обгърнаха и той ни притисна до гърдите си.
— Няма нищо — проплаках аз. — Добре сме. Успя ли да заличиш целия белег?
Той ме хвана за брадичката и извърна главата ми.
— О! — възкликна потресен Джаред. — Съсипал съм половината ти лице. Толкова съжалявам.
— Не, това е добре. Това е добре. Да тръгваме.
— Добре. — Гласът му беше все още слаб, но ме положи внимателно върху облегалката, а после колата изръмжа под нас.
В лицето ми задуха леденостуден въздух, който ме стресна и защипа разранената ми буза. Бях забравила какво е усещането, когато климатикът работи.
Отворих очи. Спускахме се по дъното на малък пресъхнал поток. Беше по-гладко, отколкото би трябвало да бъде, защото беше внимателно подравнено. Видях как се вие около храстите зад нас.
Пред себе си виждах много надалеч. Свалих надолу огледалото за обратно виждане. На бледата лунна светлина лицето ми беше в бяло и черно. Черното беше по цялата ми дясна страна, стичаше се надолу към брадичката, капеше по шията ми и се скриваше под яката на новата ми, чиста тениска.
Усетих, че ми се повдига.
— Добра работа — прошепнах аз.
— Много ли те боли?
— Не много — излъгах аз. — Няма дълго да ме боли. Колко остава до Тусон?
Точно в този момент излязохме на паваж. Беше странно как при вида му усетих, че ме обзема паника. Джаред спря колата в някакви храсти, за да не се вижда отдалеч. Излезе, свали чергилата и веригите от бронята и ги сложи в багажника. Върна се на мястото си и подкара отново колата, като се оглеждаше внимателно, за да се увери, че шосето е празно. Посегна да запали фаровете.
— Почакай — прошепнах аз. Не можех да говоря по-високо. Тук се чувствах така уязвима. — Нека аз да карам.
Той ме погледна.
— Не трябва да изглежда така, като че ли съм вървяла до болницата в този вид. Това ще предизвика твърде много въпроси. Трябва да карам. Ти се скрий отзад и ми казвай накъде да се насоча. Има ли нещо, под което да се скриеш?
— Добре — съгласи се той. Върна колата на заден ход и я вкара колкото е възможно по-навътре в храстите.