— Скит! — прошепна Джаред.
Още не бях в състояние да му отговоря. Помъчих се да заглуша следващите писъци. Усетих, че болката идва. Добре, че не го направих преди да карам.
— Я да видя!
— Стой там — изсъсках аз. — Не мърдай.
Чух одеялото да шумоли зад мен въпреки предупреждението. Притиснах лявата си ръка към тялото и отворих вратата с дясната. Ръката на Джаред отърка гърба ми, а аз едва не се строполих през вратата. Не ме спря. Подейства ми успокоително.
— Връщам се веднага — казах, закашляйки се аз и затворих с ритник вратата зад себе си.
Затътрих се през паркинга, като се борех с желанието да повърна и с обзелата ме паника. Двете чувства като че ли взаимно се уравновесяваха — едното пречеше на другото да наложи контрол над тялото ми. Болката не беше прекалено силна или по-скоро аз не можех да я почувствам като такава. Бях изпаднала в шок. Твърде много различни видове болка, и то твърде близки. Усетих как по пръстите ми се стича топла течност и капе върху паважа. Запитах се дали ще мога да си движа пръстите. Страхувах се да опитам.
Жената зад бюрото — на средна възраст, с тъмно шоколадова кожа и няколко сребърни нишки в черната си коса, скочи на крака, когато се втурнах през автоматично отварящите се врати.
— О, не! О, скъпа! — Грабна микрофона и следващите й думи проехтяха усилени многократно от тавана:
— Лечител Плетка! Елате при мен в приемната. Спешен случай!
— Не! — Опитах се да говоря спокойно, но едва се държах на крака. — Добре съм. Просто случайност.
Тя остави микрофона, заобиколи бюрото, бързо дойде при мен и ме подхвана през кръста.
— О, скъпа, какво ти се е случило?
— Бях толкова невнимателна — отвърнах тихо аз. — Бях на екскурзия и се хлъзнах по камъните. Тъкмо разчиствах след вечеря. В ръката си държах нож…
Колебливият ми разказ й подейства още по-шокиращо. Не ме погледна с подозрение или с насмешка, както правеше понякога Иън, когато лъжех. Само със съчувствие.
— Горката! Как ти е името?
— Стъклени Шипове — отвърнах аз, прибягвайки до твърде често използваното име за член на стадо от времето, прекарано с Мечките.
— Добре, Стъклени Шипове. Ето го и Лечителят. Съвсем скоро ще бъдеш добре.
Вече не чувствах паника. Любезната жена ме потупа по гърба. Толкова мила и толкова загрижена. Никога нямаше да ми навреди.
Лечителят се оказа млада жена. Косата, кожата и очите й бяха еднакво светлокафяви. Затова изглеждаше необикновено — едноцветно. Беше облечена в жълто-кафява униформа, която подсилваше това впечатление.
— О! — възкликна тя. — Аз съм Лечител Огнена Плетка. Веднага ще се заема с вас. Какво се случи?
Разказах й отново историята си, докато двете жени ме поведоха по коридора, а после влязохме в първата срещната врата. Накараха ме да легна върху легло, покрито с хартия.
Стаята ми беше позната. Бях посещавала такова място само веднъж, но Мелани имаше много подобни спомени от детството си. Малката редица от двойни шкафове, умивалникът, в който Лечителката си миеше ръцете, блестящите, чисти бели стени…
— Започваме — каза бодро Огнена Плетка.
Отвори един шкаф. Опитах се да се съсредоточа, защото знаех, че това е важно. Шкафът беше пълен с редици от наредени един върху друг бели цилиндри. Тя свали един. Посегна към него без да избира. Знаеше какво й трябва. Върху него имаше надпис, но не можех да го прочета.
— Малко обезболяващо ще помогне, как мислиш?
Погледнах отново етикета, докато тя отвиваше капачката. Две кратки думи. Без болка! Това ли пишеше?
— Отвори си устата, Стъклени Шипове.
Аз се подчиних. Тя извади малко, тънко квадратно парченце, което приличаше на лигнин — и го постави върху езика ми. То веднага се разтвори. Нямаше вкус.
Машинално преглътнах.
— По-добре ли е? — попита Лечителката.
Вече наистина се почувствах по-добре. Главата ми се проясни — можех без усилие да се съсредоточа. Заедно със стопяването на малкото квадратче изчезна и болката. Премигнах изненадана.
— Да.
— Знаем, че сега се чувстваш добре, но те моля да не мърдаш. Раните ти още не са обработени.
— Разбира се.
— Небесносиня, би ли донесла малко вода? Устата й е пресъхнала.
— Веднага, Огнена Плетка.
По-възрастната жена излезе от стаята. Лечителката се обърна отново към шкафовете и този път отвори друг. Беше също пълен с бели цилиндри.