— Ами… сервирам храна. В един мексикански ресторант във… Финикс. Обичам пикантната храна.
— Аз също. — Не ме погледна странно. Сега изтриваше бузата ми. — Много добре. Не се тревожи, Стъклени Шипове. Лицето ти изглежда страхотно.
— Благодаря, Лечител.
— Няма защо. Искаш ли малко вода?
— Да, ако обичаш. — Нарочно се сдържах. Нямаше да изглежда добре, ако изпразня чашата на един дъх. Искаше ми се. Обаче не можах да се сдържа да не я изпия до дъно. Имаше такъв прекрасен вкус.
— Искаш ли още?
— Аз… да, няма да откажа. Благодаря.
— Веднага се връщам.
В секундата, в която тя излезе през вратата, се смъкнах от леглото. Хартията изшумоля и ме накара да замръзна на място. Тя не се втурна обратно. Имах само няколко секунди. На Небесносиня й бяха нужни няколко минути да донесе водата. Може би на Лечителката също щяха да й бъдат нужни толкова. Може би студената, чиста вода беше далеч от стаята. Може би.
Свалих раницата от раменете си и развързах връзките. Започнах от втория шкаф. Там беше купчината с „Излекувай“. Сграбчих я цялата и я пуснах внимателно на дъното на раницата.
Какво щях да кажа, ако ме хванеше? Каква лъжа щях да измисля?
После взех двата вида „Изчисти“ от първия шкаф. Зад всеки първи ред имаше втори. Взех половината и от тях. Преминах към „Без болка“, взех два стека от тях. Тъкмо се канех да се обърна към „Запечати“, когато етикетът върху следващата редица цилиндри привлече вниманието ми. „Охладител“. Дали беше за треска? Нямаше инструкции, а само етикет. Взех стека. Тук нямаше нищо, което да навреди на човешкото тяло. Бях сигурна в това.
Грабнах всичките „Запечати“ и две кутии със „Заглади“. Не исках повече да рискувам. Затворих безшумно шкафовете и отново метнах раницата на гърба си. След това се облегнах върху матрака и хартията пак прошумоля. Опитах се да изглеждам спокойна.
Тя не се върна. Погледнах часовника. Беше изминала минута. Колко далеч беше водата? Две минути. Три минути.
Дали лъжите ми бяха така очевидни за нея, както изглеждаха за мен? По челото ми избиха капчици пот. Бързо ги изтрих. Ами ако доведеше някой Търсач? Помислих си за малкото хапче в джоба и ръката ми потрепери. Обаче можех да го направя. Заради Джейми. Чух по коридора да се приближават тихи стъпки. Бяха на двама души.
Глава 45
Успяла
Лечител Огнена Плетка и Небесносиня влязоха заедно в кабинета. Лечителката ми подаде висока чаша с вода. Не беше толкова студена, колкото първата, защото сега пръстите ми бяха изстинали от страх. Тъмнокожата жена също ми носеше нещо. Подаде ми един плосък правоъгълник с дръжка.
— Помислих си, че може би ще искаш да се видиш — ми каза, топло усмихвайки се Огнена Плетка.
Напрежението моментално ме напусна. Нямаше нито подозрение, нито страх. Само любезност от страна на душите, които бяха посветили живота си на Лечителството.
Небесносиня ми беше подала огледало. Вдигнах го и едва не ахнах от изненада. Лицето ми изглеждаше така, както си го спомнях от Сан Диего. Лицето, с което бях свикнала да се виждам там. Кожата върху дясната ми страна беше гладка и мека. Ако се загледах внимателно, беше малко по-светла и по-розова от загорялата ми друга буза.
Беше лице, което принадлежеше на Скитницата, на душата. Принадлежеше тук, в това цивилизовано място, в което нямаше насилие и ужас.
Разбрах защо бе толкова лесно да лъжа тези учтиви същества. Защото се чувствах в правото си да разговарям с тях, защото ми бяха ясни начинът им на общуване и техните правила. Лъжите биха могли да бъдат… може би трябва да са верни. Предполагаше се, че някъде изпълнявам Призванието си, независимо дали като преподавател в университет, или като сервитьорка в ресторант. Спокоен, лесен живот, допринасящ за общото благо.
— Какво ще кажеш? — попита Лечителката.
— Изглеждам чудесно. Благодаря.
— За мен беше удоволствие да те излекувам.
Отново се погледнах, забелязвайки някои подробности освен безупречното си лице. Косата ми беше занемарена — мръсна и с неравни краища. Нямаше блясък — за това бяха виновни домашният сапун и лошата храна. Въпреки че Лечителката беше изчистила кръвта от врата ми, той все още беше зацапан от червеникавата пръст.
— Мисля, че е време да прекратя лагеруването си на открито. Трябва да се приведа в ред — побързах да кажа аз.