— Често ли го правиш?
— Напоследък през цялото ми свободно време. Като че ли не мога да се разделя с пустинята.
— Сигурно си много смела. В града се чувствам много по-добре.
— Не съм смела, просто съм различна.
Погледнах в огледалото познатите като едри лешници очи тъмносиви отвън, след това кръг в убито зелено, а после друг кръг около зениците в карамелено кафяво. Всичкото това на фона на леко сребристо, което отразява светлината и я усилва.
Джейми? — Попита Мел, започнала да става все по-нервна.
Тук се чувствах толкова добре. Тя преди мен си даваше сметка за това и се плашеше.
Знам коя съм — казах й аз.
Премигнах и погледнах приятелското изражение на лицето до мен.
— Благодаря ти — обърнах се отново към Лечителката. — Мисля, че ще е по-добре да тръгвам.
— Много е късно. Може да спиш тук, ако желаеш.
— Не съм уморена. Чувствам се… чудесно.
Лечителката се усмихна.
— Причината е „Без болка“.
Светлосиня ме изпрати до приемната. Сложи ръка на рамото ми, когато прекрачвах външната врата. Сърцето ми заби по-бързо. Беше ли забелязала раницата, която на влизане беше плоска, а сега издута?
— Бъди внимателна, скъпа — рече тя и ме потупа по ръката.
— Ще внимавам. Вече никакви разходки сред природата в тъмното.
Тя се усмихна и се върна при бюрото си.
Продължих да вървя през паркинга, без да бързам, а ми се искаше да бягам. Ами ако Лечителката погледнеше в шкафовете? Колко време щеше да мине, докато разбере, че са полупразни?
Колата беше още там в едно неосветено от уличните лампи пространство. Изглеждаше празна. Дишането ми се учести и стана неравномерно. Разбира се, че трябваше да изглежда празна. Нали тъкмо това беше целта. Но дробовете ми не се успокоиха, докато не забелязах неясната фигура под одеялото на задната седалка.
Отворих вратата я сложих раницата на седалката до тази на шофьора. Чух успокояващото тракане на цилиндрите. После влязох вътре и затворих вратата. Нямаше причина да заключвам вратите и затова успях да потисна обзелото ме желание.
— Добре ли си? — попита шепнешком Джаред веднага, щом вратата се затвори. Гласът му беше дрезгав от напрежение.
— Шшт — прошепнах колкото е възможно по-тихо. — Изчакай.
Минах покрай ярко осветения вход и отвърнах на махането на Светлосиня.
— Сприятелила си се, така ли?
Излязохме на неосветения път. Вече никой не ни наблюдаваше. Отпуснах се в седалката. Ръцете ми започнаха да треперят. Сега, когато всичко беше свършило, можех да си позволя това. Бях успяла.
— Всички души са приятели — казах му аз вече без да шептя.
— Добре ли си? — попита отново той.
— Излекувана съм.
— Я да видя.
Протегнах лявата си ръка, за да може да види малката розова линия. Одеялото прошумоля. Той стана и се промуши през пространството между седалките. Махна раницата, сложи я в скута си, проверявайки тежестта й.
Погледна ме, докато минавахме покрай една улична лампа и ахна от изненада.
— Лицето ти!
— Естествено то също е излекувано.
Вдигна ръка близо до бузата ми, но я задържа несигурен във въздуха.
— Боли ли?
— Разбира се, че не. Чувствам се така, сякаш изобщо нищо не се е случвало.
Пръстите му докоснаха новата кожа. Усетих гъделичкане, но то беше от пръстите му. После отново стана делови:
— Заподозряха ли нещо? Мислиш ли, че ще извикат Търсачите?
— Не. Казах ти, че нищо няма да заподозрат. Дори не ми провериха очите. Бях ранена и те ме излекуваха. — Свих рамене.
— Какво взе? — попита Джаред и развърза раницата.
— Нещата, нужни на Джейми… ако се върнем на време… — Автоматично погледнах часовника на командното табло, въпреки че часовете, които отмерваше, не ми говореха нищо. — И да има още за в бъдеще. Взех само това, което разбрах за какво служи.
— Ще се върнем навреме — обеща той. Започна да разглежда белите контейнери.
— „Заглади“?
— Не е толкова необходимо, но знам как действа…
Той кимна и продължи да рови в торбата. Повтаряше си сам наименованията им.
— „Без болка“? Действа ли?
Аз се засмях.
— Изумително е. Ако се прободеш, мога да ти покажа… Шегувам се.
— Знам.
Гледаше ме с изражение, което не разбирах. Очите му бяха широко отворени, като че ли нещо много го беше изненадало.