— Какво? Шегата ми не беше чак толкова лоша.
— Ти успя. — Беше извънредно учуден.
— Нали това беше целта?
— Да, но… мисля, не бях убеден, че ще успеем.
— Така ли? Тогава защо… Защо ме остави да опитам?
Отговори почти шепнешком:
— Реших, че ще е по-добре да умра, докато се опитвам, отколкото да живея без момчето.
В този момент нещо като че ли заседна в гърлото ми от вълнение. Мел също беше прекалено впечатлена, за да говори. В този момент бяхме едно семейство. Всичките. Прокашлях се. Не е нужно да чувстваш неща, които няма да доведат до нищо.
— Беше много лесно. Вероятно всеки от вас би се справил, ако се държите естествено.
— Съмнявам се, че някой от нас би могъл да се държи така естествено.
Аз кимнах.
— Е, да, за мен е по-лесно. Знам какво очакват. — Засмях се кратко на себе си. — Аз съм една от тях. Ако ми се доверите, вероятно ще мога да ви дам всичко на света, от което имате нужда. — Отново се засмях. Просто напрежението ме напускаше и от това се чувствах леко замаяна. Обаче ми стана смешно. Разбираше ли той, че бях готова да направя точно това за него? Всичко на света, което би поискал?
— Аз наистина ти вярвам — прошепна той. — Вярвам ти с живота на всички ни.
И той наистина ми беше повярвал, поверявайки ми живота на всички хора. Неговият, на Джейми и на всички останали.
— Благодаря ти — отвърнах тихо.
— Ти успя — повтори все още учуден той. — Ще го спасим.
Джейми ще живее — зарадва се Мел. — Благодаря ти, Скит.
Готова съм на всичко за тях — казах й аз. Въздъхнах, защото беше съвършено вярно.
Когато стигнахме коритото на пресъхналия поток, привързахме отново чергилата и Джаред седна зад волана. Познаваше по-добре пътя и караше по-бързо от мен. Наложи се да излезе, за да вкара колата в невероятно тясното скривалище под скалното свлачище. Очаквах да чуя звук от стържене на ламарина в скалите, но Джаред успя да се справи.
После отново седнахме в джипа и се понесохме в нощта. Джаред се смееше, ликуващ, докато колата подскачаше из откритата пустиня, а вятърът отнасяше гласа му надалеч.
— Къде е превръзката? — попитах аз.
— Защо?
Погледнах го.
— Скит, ако беше искала да ни предадеш, вече имаше тази възможност. Сега никой не може да отрече, че си една от нас.
Замислих се върху думите му.
— Мисля, че някои все още биха могли. Това би ги накарало да се почувстват по-добре.
— Тези „някои“ ще трябва да преглътнат това.
Поклатих глава, представяйки си как щяха да ни посрещнат.
— Завръщането ни няма да е лесно. Представи си какво мислят в този момент. Какво очакват…
Той не отговори. Само присви очи.
— Джаред… ако те… не искат да те изслушат… ако не изчакат… — Заговорих по-бързо. Обзелото ме изведнъж напрежение ме накара да се опитам да му предам всичката възможна информация преди да е станало твърде късно. — Дай на Джейми първо „Без болка“… постави го върху езика му. После спрея „Почисти отвътре“ — трябва само да го вдиша. Ще имаш нужда от доктора, за да…
— Хей, хей! Ти ще даваш указанията.
— Все пак нека ти кажа как да…
— Не, Скит. Няма да стане така. Ще застрелям всеки, който те докосне.
— Джаред…
— Не се паникьосвай. Ще се целя в краката, а после ти ще можеш да използваш тези неща да ги излекуваш отново.
— Ако това е шега, трябва да ти кажа, че никак не е смешна.
— Не е шега, Скит.
— Къде е превръзката?
Той стисна устни. Но аз имах старата си парцалива тениска, която ми беше дал Джеб. Тя щеше да свърши почти същата работа.
— Това ще ги улесни, за да ни пуснат да влезем. — Сгънах я така, че да мога да я използвам. — А това означава да стигнем по-бързо до Джейми. — Опитах я как ще стои върху очите ми.
Известно време никой не каза нищо. Джипът подскачаше по неравния терен. Спомних си подобни нощи, когато на седалката до шофьора е била Мелани…
— Ще карам направо до пещерите. Там има едно място, където джипът ще бъде скрит сравнително добре за ден-два. Ще спечелим време.
Аз кимнах. Сега главното беше времето.
— Почти стигнахме — каза след минута той. После въздъхна. — Те чакат.
Чух го да се протяга към задната седалка. Последва дрънчене на метал и той измъкна пушката.