Или по някакъв начин беше просто по-добра? Може би пък тъкмо, защото тези хора можеха така силно да мразят, другата крайност беше да могат така силно и пламенно да обичат? Не знаех защо така отчаяно копнеех за нея. Знаех единствено, че сега я имам, че си е струвало да поема докрай риска и мъките, за да я заслужа. Беше нещо по-хубаво, отколкото си бях представяла. Беше всичко.
След като храната беше приготвена и изядена, късният или по-скоро ранният час се отрази на всички ни. Хората започнаха да напускат претъпканата стая и да се отправят към леглата си. Когато си тръгнаха, имаше повече място.
След като стаята се поопразни, тези, които останаха, се разположиха по-удобно. Постепенно всички полегнаха. Главата ми беше положена върху корема на Джаред, а ръката му от време на време галеше косата ми. Лицето на Джейми беше върху гърдите ми, а ръцете му бяха обвили врата ми. Едната ми ръка го беше прегърнала през раменете, главата на Иън използваше за възглавница корема ми, а той държеше другата ми ръка притисната до лицето си. Усещах дългите крака на доктора, протегнати до моите. Обувката му опираше в бедрото ми. Чувах го да похърква. Може би дори докосвах и Кайл някъде.
Джеб се беше проснал върху леглото. Оригна се и Кайл се засмя.
— Нощта се оказа по-хубава, отколкото я бях замислил. Харесва ми, когато песимизмът не се оправдава — каза замислен той. — Благодаря ти, Скит.
— М-м-м — въздъхнах в просъница аз.
— Следващия път, когато тя участва в акция… — чух Кайл да казва някъде от другата страна на Джаред, но прекъсна изречението по средата с широка прозявка — следващия път, когато тя участва, идвам и аз.
— Тя няма да излиза повече — обади се Иън и почувствах как тялото му се стегна.
Погалих го с ръка по лицето, опитвайки се да го успокоя.
— Не, разбира се — промърморих аз. — Нямам намерение да ходя никъде, ако не се налага. Нямам нищо против да си стоя тук.
— Не казвам, че трябва да те държим като затворник, Скит — обясни раздразнен Иън. — Що се отнася до мен, можеш да ходиш където си поискаш. Да тичаш по магистралата, ако това ти харесва. Но не и да участваш в акция. Говоря за безопасността ти.
— Ние имаме нужда от нея — обади се Джаред с по-твърд глас, отколкото ми се искаше да го чувам.
— Преди се справяхме добре и без нея.
— Добре ли? Джейми щеше да умре, ако не беше тя. Може да ни донесе неща, които никой друг не би могъл.
— Тя е личност, Джаред, а не инструмент.
— Знам. Не съм казал подобно нещо…
— Аз пък бих казал, че всичко зависи от Скит — прекъсна спора Джеб тъкмо в момента, когато възнамерявах да се намеся.
— Не можеш да я оставиш тя да решава, Джеб — възрази Иън.
— Защо да не може? Струва ми се, че тя може да мисли самостоятелно. Твоя работа ли е да вземаш решения вместо нея?
— Ще ти кажа защо не — рече сърдито Иън. — Скит?
— Да, Иън?
— Искаш ли да излизаш навън, за да участваш в акции?
— Разбира се, ако мога да помогна.
— Не те попитах това, Скит.
Не отговорих веднага и се опитах да си припомня въпроса му, за да видя какво не бях разбрала.
— Виждаш ли, Джеб? Тя никога не взема под внимание собствените си желания, собственото си щастие, дори собственото си здраве. Ще направи всичко, което поискаме от нея, дори и ако то я убие. Не е честно да искаме от нея неща така, както ги искаме между нас. Когато от нас се иска нещо, ние не отговаряме веднага, защото мислим и за себе си. Тя не го прави.
Настъпи мълчание. Никой не отговори на Иън. Тишината се проточи, докато накрая се почувствах принудена да заговоря:
— Това не е вярно — обадих се аз. — Мисля непрекъснато и за себе си. И аз… искам да помогна. Това няма ли значение? Чувствах се щастлива, че можах да помогна тази вечер на Джейми. Не мога ли да търся щастие както на мен ми се иска?
Иън въздъхна.
— Виждаш ли какво имах предвид? — рече той.
— Е, аз не мога да й кажа да не отива, ако тя иска — заяви Джеб. — Вече не е затворник.
— Но ние не трябва да я караме.
През цялото време Джаред не каза нищо. Джейми също мълчеше, но бях сигурна, че е заспал. Знаех, че Джаред не е. Ръката му галеше от време на време лицето ми и от това кожата ми пламваше.