— Не е нужно да ме карате — обясних аз. — Направих го по свое желание. Наистина не беше… страшно. Изобщо не беше. Другите души са много отзивчиви. Аз не се страхувам от тях. Беше твърде лесно.
— Лесно ли? Да си забиеш…
Прекъснах бързо Иън:
— Обстоятелствата бяха такива, че трябваше да се бърза. Друг път няма да ми се налага. — Замълчах за момент. — Нали така?
Иън въздъхна.
— Ако тя отиде пак, ще тръгна и аз — рече с твърд глас той. — Някой трябва да я защитава от самата нея.
— А пък аз ще бъда там, за да защитавам всички ви от нея — обади се през смях Кайл. — Ох! — изохка после той.
Бях твърде уморена, за да вдигна глава и да видя кой удари Кайл сега.
— А пък аз ще бъда там, за да ви върна всички живи — промърмори Джаред.
Глава 47
На работа
— Това е прекалено лесно. Вече дори не е забавно — оплака се Кайл.
— Ти искаше да дойдеш — напомни му Иън.
Двамата с Иън бяха в задната част на пикапа, където нямаше прозорци и подреждаха трайните бакалски стоки и различните тоалетни принадлежности, които бях взела от един магазин. Беше по обед и слънцето светеше над Уичита. Горещината не се усещаше, както в пустинята на Аризона, но беше по-влажно. Из въздуха летяха безброй малки насекоми.
Джаред караше към магистралата извън града, като внимаваше да не превишава ограничението за скоростта и това го дразнеше.
— Умори ли се да пазаруваш, Скит? — попита ме Иън.
— Не. Нямам нищо против.
— Винаги така казваш. Има ли нещо, срещу което си против?
— Ами… не обичам да съм далеч от Джейми. И малко ми е неприятно да съм навън, особено през деня. То е нещо като противоположното на клаустрофобия. Всичко е прекалено открито. Вас това не ви ли притеснява?
— Понякога. Не излизаме много навън през деня.
— Тя поне може да се поразтъпче — промърмори Кайл. — Не знам защо ти се иска да я чуеш да се оплаква.
— Защото е толкова необичайно. От друга страна е много по-приятно, отколкото да те слушам непрекъснато да се оплакваш.
Изключих се от спора им. Започнеха ли веднъж Иън и Кайл, това продължаваше доста време. Погледнах картата.
— Оклахома сити ли следва? — попитах Джаред.
— И няколко малки градчета по пътя, ако имаш желание за работа — отвърна той, без да откъсва очи от пътя.
— Имам.
По време на акция Джаред винаги беше нащрек. Не се отпускаше да води разтоварващи разговори така, както правеха Иън и Кайл при всяко успешно изпълнение на дадена мисия. Усмихвах се всеки път, когато те използваха думата мисия. Звучеше ми прекалено претенциозно. Всъщност си беше най-обикновено пътуване до магазина. Също както го бях правила стотици пъти в Сан Диего, когато се грижех сама за прехраната си.
Както каза Кайл, беше прекалено лесно, за да е вълнуващо. Бутах количката нагоре-надолу между щандовете. Усмихвах се на душите, които също ми се усмихваха, и пълнех количката с провизии, които можеха да траят по-дълго. Обикновено вземах и няколко нетрайни храни за мъжете, скрити отзад в пикапа. Готови сандвичи от колбасарския щанд и други подобни неща, с които да се храним по време на пътуването. А и по едно-две лакомства. Иън обичаше сладолед с парченца шоколад в него. Кайл харесваше най-много карамелени бонбони. Джаред ядеше всичко, което му се предложи. Изглежда още преди много години се беше отказал от любимите си храни, водейки живот, в който прищевките не бяха много на почит, и дори нуждите се подлагаха на внимателна преценка преди да бъдат задоволени. Това беше още една причина той да е по-добре приспособен за този начин на живот — за него приоритетите не се влияеха от лични предпочитания.
Понякога в по-малките градчета се случваше някой да ме забележи и да ме заговори. Бях заучила толкова добре отговорите за такива случаи, че може би щях да заблудя дори и човек.
— Здравейте. От скоро ли сте в града?
— Да. Съвсем от скоро.
— Какво ви води в Байърс?
Винаги преглеждах предварително картата преди да изляза от пикапа, за да запомня името на града.
— Партньорът ми пътува много. Той е фотограф.
— Чудесно. Художник значи.
— Ами да, тук околността е много красива.