Първоначално самата аз се представях за художник, обаче установих, че подхвърлянето на информацията, че вече си имам партньор, ми спестяваше известно време, когато разговарях с мъже.
— Много ви благодаря за помощта.
— За мен беше голямо удоволствие. Елате скоро пак.
Наложи ми се само веднъж да разговарям с фармацевт в Солт Лейк Сити. След това вече знаех какво да търся. Усмихнах се малко смутено и казах:
— Не съм убедена, че се храня правилно. Трудно ми е да избягвам некачествените храни. Това тяло обича толкова много сладко.
— Трябва да сте по-разумна, Хиляди венчелистчета. Знам, че лесно се подчинявате на желанията си, но се опитайте да се замисляте какво ядете. Междувременно трябва да приемате хранителни добавки.
„Здраве“. Надписът върху бутилката беше толкова красноречив. Почувствах се глупаво, че съм попитала.
— От тези с вкус на ягоди ли ще искате, или от другите с вкус на шоколад?
— Мога ли да опитам и двете?
Любезната душа на име Роден на земята ми даде две от големите бутилки.
В цялата тази работа нямаше никакво предизвикателство. Единственият страх или по-скоро усещането за опасност ме обхващаше, когато се сетех за хапчето с цианкалий, което винаги държах да ми е под ръка в джоба. Просто за всеки случай.
— В следващия град можеш да си вземеш нови дрехи — каза Джаред.
— Пак ли?
— Тези изглеждат малко смачкани.
— Добре — съгласих се аз. Не обичах излишествата, но постоянно нарастващият куп с мръсно пране нямаше да отиде на вятъра. Лили, Хайди и Пейдж бяха приблизително с моя ръст и бяха благодарни, че имат нещо за обличане. Мъжете рядко обръщаха внимание на такива неща като дрехи, когато бяха на акция. За тях всеки набег беше на живот или смърт и дрехите нямаха никакво значение. Същото се отнасяше и за ароматните сапуни и шампоани, които вземах от всеки магазин.
— Може би ще трябва и да се изкъпеш — каза Джаред и въздъхна. — Предполагам, че това означава хотел тази нощ.
Преди те обръщаха внимание на външния вид. Разбира се, аз бях единствената, която трябваше да изглежда отблизо така, като че ли е част от цивилизацията. Сега мъжете носеха дънки и тъмни тениски с къси ръкави — все неща, по които мръсотията не личеше и не привличаха вниманието в кратките моменти, в които можеха да бъдат забелязани.
Всички мразеха да спят в крайпътни мотели, потъвайки в сън в самата уста на врага. Това ги плашеше повече от всичко друго. Иън казваше, че би предпочел да нападне въоръжен Търсач. Кайл просто отказваше. През по-голямата част от деня спеше в пикапа, а през нощта изпълняваше ролята на часовой.
За мен това беше също толкова лесно, колкото и пазаруването в магазините. Ангажирах стаи, разговарях непринудено с администратора. Разказвах историята за моя партньор фотографа и за приятеля, който пътува заедно с нас (просто в случай, че някой ни види да влизаме и тримата в стаята). Използвах имена от незначителни планети. Понякога бяхме Прилепи: Държащ на думата си, Пеещ песента на яйцето и Небесен Кокошарник. Понякога бяхме Виждащи Водорасли: Извиващи се очи, Виждащ повърхността и Втори изгрев. Променях имената всеки път, въпреки че никой не се опитваше да ни проследи. Така Мелани се чувстваше в по-голяма безопасност. Всичко това я караше да си представя, че е герой от някой човешки шпионски филм.
По-трудната част, онази, която наистина ме притесняваше, макар че никога не го казвах в присъствието на Кайл, който беше винаги готов да се усъмни в намеренията ми, беше цялото това вземане, без да давам нищо в замяна. В Сан Диего никога не се притеснявах да пазарувам. Вземах каквото ми е нужно и нищо повече. След това прекарвах дните си в университета и се отплащах на обществото, като споделях знанията си. Не беше кой знае какво Призвание, но аз се отнасях сериозно към него. От време на време вършех и не толкова приятни работи. Отработвах деня си със събиране на боклук и почистване на улиците. Всички го правехме. А сега вземах толкова много и не давах нищо в замяна. Това ме караше да се чувствам егоистка.
Не го вземаш за себе си, а за други — напомни ми Мел, когато ме усетеше така умислена.
Въпреки това чувствам, че не е правилно. Дори и ти можеш да го почувстваш, не е ли така?
Не мисли за това — казваше тя.
Радвах се, че бяхме към края на дългата си акция. Утре щяхме да посетим нашия бързо нарастващ склад — покрит камион, скрит на един ден път от мястото, където се намирахме — и щяхме да разтоварим пикапа за последен път. Оставаха ни само още няколко града, още няколко дни през Оклахома и през Ню Мексико, а после щяхме да пресечем, без да спираме, Аризона. Щяхме отново да си бъдем у дома. Най-после.