Въпреки че се чувствах малко виновна, че съм причината толкова свободно място да отиде на вятъра, може би наистина беше по-добре да спя сама.
Вече не се налагаше да спим отново в хотел. Дните започнаха да минават по-бързо и като че ли дори секундите се опитваха да тичат към дома. Започнах да усещам с тялото си как нещо ме тегли на запад. Вече нямахме търпение да се върнем при нашето тъмно, схлупено небе. Дори Джаред стана невнимателен.
Беше късно, зад планините на запад вече не се задържаше никаква светлина. Зад нас Иън и Кайл се редуваха да карат големия, покрит камион, натоварен с плячката ни, също както двамата с Джаред се редувахме зад волана на пикапа. Те трябваше да карат тежкия камион по-внимателно, отколкото Джаред пикапа. Светлините от фаровете им бавно избледняха в далечината и накрая изчезнаха напълно зад един широк завой на пътя.
Бяхме на отсечката от пътя за дома. Тусон беше вече зад нас. След няколко часа щях да видя Джейми. Щяхме да разтоварим дългоочакваните продукти, заобиколени от усмихнати лица. Истинско завръщане у дома.
Дадох си сметка, че ми е първото. За пръв път завръщането ми щеше да предизвика само радост. Този път не карахме с нас обречени на гибел заложници.
Не обръщах внимание на нищо, защото бях изпълнена с очакване. Струваше ми се, че пътят не лети достатъчно бързо. Според мен би могло да става още по-бързо.
Фаровете на камиона отново се появиха зад нас.
— Сигурно кара Кайл — казах тихо аз. — Настигат ни.
В този миг червени и сини светлини внезапно започнаха да се въртят в мрака зад нас. Отразявани от огледалата, те се превърнаха в танцуващи цветни петна върху покрива, седалките, върху пребледнелите ни лица и командното табло, където стрелката на километража показваше, че караме с тридесет километра над разрешената скорост.
Звукът на сирените прониза тишината в пустинята.
Глава 48
Задържана
Червените и сини светлини се въртяха в синхрон с виенето на сирената. Преди душите да пристигнат тук, тези светлини и звуци са имали само едно значение. Те са символизирали закона, пристигането на пазителите на спокойствието и реда, наказващи нарушителите. Сега отново проблясващите ярки цветове и гневният вой имаха много подобно значение. Те също предизвестяваха пристигането на пазителите на спокойствието, на тези, които наказват нарушителите. Търсачите.
Гледката и съпровождащите я звуци не се срещаха така често, както преди. Полицията беше нужна, само за да оказва помощ при катастрофи, или други извънредни обстоятелства, а не да следи за спазването на законите. Повечето държавни служители нямаха сирени на автомобилите, освен ако не бяха линейки или пожарни.
Но ниската лъскава кола зад нас не беше за помощ при пътни инциденти. Това беше кола, предназначена за преследване. Досега не бях виждала такава, но много добре знаех какво означава.
Джаред се вцепени, кракът му продължаваше да натиска педала на газта. Виждах, че се опитва да намери решение, да ги изпревари с раздрънкания пикап или някак да им се измъкне — да скрие широката, бяла кола някъде сред ниските, изсъхнали храсталаци на пустинята и да не доведе преследвачите до мястото, където бяха останалите. Без да предаде никого. Бяхме толкова близо до другите — те спяха, без да имат представа какво се случва…
След две минути трескаво мислене Джаред се отказа и въздъхна:
— Толкова съжалявам, Скит — прошепна той. — Издъних се.
— Джаред?
Той протегна ръка към мен и пусна газта. Колата започна да намалява скоростта.
— Хапчето у теб ли е? — попита със задавен глас той.
— Да — прошепнах аз.
— Мел може ли да ме чуе?
Да. — Усетих как тя проплака.
— Да — отвърнах едва аз.
— Обичам те, Мел. Съжалявам.
— И тя те обича. Повече от всичко.
Кратка, мъчителна пауза.
— Скит, аз… Теб също те обичам. Ти си добра, Скит. Заслужаваш повече, отколкото съм ти дал. Нещо по-добро от това.
Той държеше между пръстите си нещо малко, прекалено малко, за да бъде смъртоносно.
— Почакай — казах задъхана аз.
Той не можеше да умре.
— Скит, не можем да рискуваме. Не можем да им избягаме, не и с тази кола. Ако се опитаме да избягаме, след нас ще се спуснат още хиляди. Помисли за Джейми.
Пикапът се движеше все по-бавно, отклонявайки се към банкета.