— Остави ме да направя един опит — замолих го аз. — Потърсих хапчето в джоба си. Хванах го между палеца и показалеца си и му го показах. — Остави ме да се опитам да ни измъкна от тази работа. Ще го глътна веднага, ако нещо се обърка.
— Не можеш да излъжеш един Търсач!
— Остави ме да опитам. Бързо! — Откопчах колана и се наведох към него, за да откопчая неговия. — Да си разменим местата. Бързо, преди да са дошли достатъчно близко, за да ни видят.
— Скит…
— Само един опит. Побързай!
Той беше най-добър във вземането на мигновени решения. Хвърли се светкавично през мен от седалката на шофьора и аз седнах на мястото му зад волана, докато той заемаше моето.
— Закопчай си колана — наредих му рязко. — Затвори очи и обърни главата си настрани.
Направи както му казах. Беше твърде тъмно, но от този ъгъл новият му, тънък, розов белег можеше да се забележи.
Закопчах колана и се облегнах назад. Главното беше да ги заблудя с тялото си. Просто трябваше да извърша точните движения. Да се престоря. Като актьорите от телевизионната програма, само че по-убедително. Както го правеха хората.
— Помогни ми, Мел — прошепнах аз.
Не мога да ти помогна да изглеждаш по-убедителна като душа, Скит, но ти можеш да се справиш. Спаси го. Знам, че можеш.
Да изглеждам по-убедително като душа. Значи трябваше само да съм си аз.
Беше късно. Чувствах се уморена. Не беше нужно изобщо да се преструвам, за да изглеждам така. Притворих очи и се отпуснах в седалката. Трябваше да се престоря на разочарована. Можех лесно да го направя. Чувствах го. Отпуснах долната устна и направих гримаса, изразяваща съжаление.
Колата на Търсачите не спря зад нас така, както очакваше Мел. Спря неправилно от другата страна на шосето срещу насрещното движение. През прозореца на другата кола блесна ослепителна светлина. Премигнах насреща й и вдигнах умишлено бавно ръка, за да закрия лицето си. Докато свеждах надолу очи под светлината на прожектора, за миг забелязах как отблясъкът им се отрази от пътя.
Чух да се хлопва вратата на кола. Нечии стъпки затрополяха тежко, прекосявайки платното. Не чух да се рони пръст, нито да се търкалят камъчета, което означаваше, че Търсачът идваше откъм страната на седалката до шофьора. Бяха най-малко двама, но само единият идваше да ме разпитва. Това беше добър знак, признак на спокойствие и увереност.
Очите ми, отразяващи светлината, бяха истински талисман. Бяха ориентир, който не може да те подведе, също като Полярната звезда. Не оставяха никакво място за съмнение.
Главното не беше да ги заблудя с тялото си, а да им покажа с него каква е истината. Имах нещо общо с човешкото бебе от парка — никога преди не е имало такова нещо като мен.
Търсачът закри светлината на прожектора и аз отново можех да виждам.
Беше мъж. Вероятно на средна възраст — чертите му си противоречаха и беше трудно да се каже със сигурност. Косата му беше съвсем бяла, а лицето гладко и без бръчки. Носеше тениска с къси ръкави и къси панталони, а на хълбока му ясно се виждаше голям пистолет. Беше сложил едната си ръка върху дръжката. В другата имаше фенер, но не го включи.
— Проблем ли има, госпожице? — попита той, когато се приближи на няколко крачки. — Карахте твърде бързо, а това не е безопасно.
Очите му бяха неспокойни. Бързо прецениха какъв е изразът на лицето ми. Надявах се да е сънлив. После погледът му се плъзна по цялата дължина на пикапа, надникна в тъмното пространство зад нас и моментално се насочи напред към осветения от фаровете път. Отново се върна върху лицето ми. Всичко това се повтори още веднъж.
Беше неспокоен. Дланите ми се изпотиха, но се опитах в гласа ми да няма паника.
— Толкова съжалявам — извиних се шепнешком, но достатъчно силно. Погледнах Джаред, като че ли да разбера дали думите ни го бяха събудили. — Мисля, че… ами, май че съм заспала. Не допусках, че съм толкова уморена.
Опитах се малко гузно да се усмихна. Бях сигурна, че думите ми прозвучаха сковано, като на прекалено стриктните актьори по телевизията.
Очите на Търсача отново се плъзнаха по познатия маршрут, но този път се задържаха на Джаред. Усетих как сърцето ми болезнено подскочи. Стиснах по-силно хапчето.
— Проявих безотговорност, като карах толкова дълго без почивка — побързах да кажа аз и пак се опитах леко да се усмихна. — Помислих, че ще успеем да стигнем Финикс, преди да се уморя. Много съжалявам.
— Как ви е името, госпожице?