Гласът му не беше рязък, но и не беше сърдечен. Обаче продължаваше да говори тихо, следвайки примера ми.
— С листата нагоре — казах аз, като използвах името, с което се бях регистрирала в последния хотел, в случай че той поиска да провери. Може би щеше да се наложи да му посоча някакво място.
— Обърнато наопаки Цвете, нали? — предположи той. Очите му продължиха да следват обичайния си път.
— Да, бях такава.
— Партньорката ми също. На острова ли бяхте?
— Не — побързах да кажа. — На континента. Между двете големи реки.
Той кимна, може би малко разочарован.
— Да се върна ли обратно в Тусон? — попитах аз. — Мисля, че вече достатъчно се събудих. Или пък първо да подремна малко тук…
— Не! — прекъсна ме, рязко повишавайки глас той.
Аз подскочих стресната и малкото хапче се изплъзна от пръстите ми. Падна и се изтърколи едва чуто върху металния под. Почувствах как кръвта ми се оттегли моментално от лицето ми.
— Не исках да ви стресна — извини се бързо той и очите му продължиха неуморно да шарят наоколо. — Обаче не трябва да се мотаете тук.
— Защо? — успях да прошепна аз. Пръстите ми продължаваха едва забележимо да помръдват в празния въздух.
— Ами напоследък имаше… изчезване.
— Изчезване? Не разбирам.
— Може и да е било някакъв инцидент, но може и да са… — Той се поколеба, явно не желаеше да произнесе думата. — В този район може да има хора.
— Хора ли? — възкликнах твърде силно аз. Той усети страха в гласа ми и го изтълкува по единствения възможен начин.
— Няма доказателство за това, С листата нагоре. Не са били забелязани. Не се безпокойте. Но ще е по-добре, без излишно бавене, да продължите до Финикс.
— Разбира се. Или може би до Тусон? Дотам ще е по-близо.
— Няма опасност. Можете да продължите за там, закъдето сте тръгнали.
— Щом като сте сигурен, Търсач…
— Съвсем сигурен съм. Само не се мотайте из пустинята. — Той се усмихна и изражението му стана по-приветливо. Също като на всички други души, с които съм имала работа. Той не се притесняваше от мен, а заради мен. Не се вслушваше, за да разбере дали не го лъжа. А и не би могъл да разбере, ако беше така. Беше просто още една душа.
— Нямам никакво намерение да се бавя тук — казах му усмихната аз. — Ще бъда по-внимателна. Знам, че сега няма да заспя. — Погледнах с тревога към пустинята през прозореца откъм страната на Джаред, за да си помисли Търсачът, че страхът ще ме накара да бъда нащрек. Изражението ми изведнъж стана напрегнато, когато забелязах в страничното огледало да се отразяват светлините на фарове.
Усетих как тялото на Джаред също се напрегна, но не промени позата си.
Погледнах бързо Търсача.
— Мога да ви помогна за това — каза той, продължавайки да се усмихва, но сведе глава, като че ли търсеше нещо в джоба си. Не забеляза промяната, изписана на лицето ми. Опитах се да контролирам мускулите на бузите си, да ги накарам да се отпуснат, но не можех да се съсредоточа достатъчно. Видях в огледалото светлините да се приближават.
— Не трябва да го употребявате често — продължи Търсачът и започна да търси в другия джоб. — Безвредно е, разбира се, иначе Лечителите нямаше да ни го дават. Обаче ако го употребявате често, то ще промени циклите на съня ви… Аха, ето го. „Събуди се“.
Светлините започнаха да се приближават по-бавно.
Просто отмини — замолих се мислено аз. — Не спирай, не спирай, не спирай.
Дано Кайл да е зад кормилото — обади се Мелани, повтаряйки думите като молитва.
Не спирай. Карай. Не спирай. Просто карай.
— Госпожице?
Аз премигнах, опитвайки се да се съсредоточа.
— „Събуди се“, казвате?
— Вдишайте от това, С листата нагоре.
Той държеше в ръка тънък, бял флакон. Пръсна веднъж към лицето ми. Наведох се покорно напред и вдишах, поглеждайки крадешком в огледалото.
— Има мирис на грейпфрут — каза Търсачът. — Хубаво е, нали?
— Много. — Изведнъж главата ми се проясни.
Големият покрит камион намали и после спря с включен двигател на пътя зад нас.
Не! — Извикахме едновременно двете с Мел. Погледнах за миг тъмния под, напразно надявайки се да видя малкото хапче, но дори не можех да си различа краката.
Търсачът погледна разсеяно камиона и му махна да продължи. Аз също погледнах назад към камиона и си наложих да се усмихна. Не можах да видя кой кара. Очите ми отразиха светлината на фаровете.