Беше вярно също, че и аз исках тя да умре.
— Скит? Скит?
Джейми разтърси ръката ми. Трябваше ми секунда, докато осъзная, че някой е произнесъл името ми. Може би дори вече неколкократно.
— Скит? — чух отново гласа на Джеб.
Вдигнах глава. Той стоеше до мен. Лицето му беше безизразно, което означаваше, че много е развълнуван. Лице на покерджия.
— Момчетата искат да знаят дали имаш някакви въпроси към Търсачката?
Сложих ръка на челото си, опитвайки се да попреча на образите, изпълнили главата ви.
— Ако нямам?
— Готови са да престанат да я пазят. Моментът е труден. Биха предпочели сега да са с приятелите си.
Аз кимнах.
— Добре. Мисля, че тогава ще е по-добре… да отида и да я видя веднага. — Подпрях се на стената и се изправих на крака. Ръцете ми трепереха и се наложи да ги стисна в юмруци.
Ти нямаш никакви въпроси.
Ще измисля някакви.
Защо проточваш неизбежното?
Нямам представа.
Опитваш се да я спасиш — обвини ме побесняла от яд Мелани.
Няма начин да го сторя.
Не, няма. А и ти самата искаш тя да е мъртва. Затова просто ги остави да я застрелят.
Аз се свих.
— Добре ли си? — попита Джейми.
Кимнах, защото нямах доверие на гласа си, за да отговоря.
— Не е нужно да го правиш — каза ми Джеб и пронизително ме изгледа.
— Всичко е наред — прошепнах аз.
Джеб ме хвана за ръката, но аз я издърпах.
— Стой тук, Джейми.
— Ще дойда с теб.
— О, не, няма да идваш — казах по-решително аз.
Изгледахме се за момент и за пръв път спечелих спора. Той издаде напред брадичката си, но отстъпи към стената.
Иън също изглеждаше склонен да ме последва извън кухнята, но го спрях само с един поглед. Джаред ме гледаше как тръгвам с неразгадаемо изражение.
— Тя е от тези, които се оплакват — каза ми тихо Джеб, докато вървяхме към дупката. — Не е мълчалива, каквато беше ти. Непрекъснато иска още — храна, вода, възглавници… А и заплашва. „Търсачите ще ви изловят всичките!“ Такива неща. Бранд трудно понася това. Опъна му нервите до краен предел.
Аз кимнах. Никак не бях изненадана.
— Обаче не се е опитвала да избяга. Много говори, но не действа. Щом насочат пушкалата срещу нея, веднага млъква.
Потръпнах.
— Имам чувството, че много й се иска да живее — каза на себе си Джеб.
— Сигурен ли си, че това е най-безопасното място, в което да я държите? — попитах аз, когато тръгнахме по тъмния виещ се тунел.
Джеб се засмя.
— Ти не можа да намериш пътя за навън — припомни ми той. — Понякога най-доброто скришно място е това, което се вижда отвсякъде.
— Тя е по-мотивирана от мен — отвърнах сухо.
— Момчетата не я изпускат от очи. Няма за какво да се безпокоиш.
Почти бяхме пристигнали. Тунелът завиваше в обратна посока под формата на буквата V.
Колко пъти бях завивала зад този ъгъл, продължавайки да влача ръката си по стената, както сега? Никога не следвах отсрещната стена, тъй като беше по-неравна, по нея имаше остри скали, които ожулваха ръцете и ме караха да се препъвам. А и от вътрешната страна пътят беше по-кратък.
Когато за пръв път ми показаха това V, то не беше V, а Y — две разклонения, които се разделяха от друг тунел, където се бях почувствала доста безпомощно. Както каза Джеб, понякога най-хитрият начин да скриеш нещата е да ги оставиш на открито. Навремето, когато бях толкова отчаяна, че дори обмислях възможността да избягам от пещерите, много пъти се бях заблуждавала в предположенията си. Това беше дупката, затворът. Според мен това беше най-тъмното и най-дълбокото място в пещерите. Мястото, в което щяха да ме заровят. Дори Мел, която имаше много по-голям опит в измъкването от мен, никога не беше предполагала, че ме държат само на няколко крачки от изхода. Това дори не беше единственият изход. Обаче другият беше малък и тесен и там трябваше да се пълзи. Него не бях успяла да го намеря, защото бях вървяла в тези пещери изправена. Не търсех такъв тунел. Освен това не бях проучвала подробно всички кътчета на болницата на доктора. Избягвах я още от самото начало.
Гласът, който ми беше познат, макар като че ли от друг живот, прекъсна мислите ми:
— Чудя се как сте още живи, след като се храните така. Пфу!