Клепачите й се спуснаха, присвивайки изпъкналите й очи.
— Имаш ли да кажеш нещо?
Аз преглътнах.
— Питах се… — Имах само същия въпрос, на който не бях успяла да си отговоря сама. — Защо? Защо не можа да се примириш, че съм мъртва, както останалите? Защо беше така решена да ме преследваш? Аз не исках да навредя на никого. Просто исках… да вървя по собствения си път.
Тя се изправи на нокти, приближавайки лицето си до моето. Някой застана зад мен, но не можах да чуя нищо повече. Търсачката закрещя в лицето ми:
— Защото бях права! — извика тя. — Повече от права! Погледни ги всичките. Отвратително гнездо на убийци, които се спотайват и чакат! Точно както си го представях, само че много по-лошо! Знаех, че си някъде тук с тях! Че си една от тях! Казах им, че има опасност! Казах им го!
Тя замълча задъхана и направи крачка назад, поглеждайки над рамото ми. Не извърнах глава да видя какво я беше накарало да отстъпи. Предположих, че е свързано с това, което Джеб ми беше казал току-що — щом насочим оръжията към нея, тя веднага се усмирява. За момент се опитах да разбера какво означава изражението й, докато дишането й се успокояваше.
— Но те не те послушаха. Затова дойде да ни търсиш сама.
Търсачката не отговори. Отстъпи още крачка назад с изкривено от съмнение лице. За секунда изглеждаше странно уязвима, като че ли думите ми бяха свалили щита, зад който се криеше.
— Те ще те търсят, но в крайна сметка така и не ти повярваха, нали? — казах аз, виждайки в отчаяните й очите потвърждение на всяка моя дума. Това ме направи по-уверена. — Така че няма да отидат по-далеч в издирването ти. Като не те намерят, интересът им ще намалее. Ние, както обикновено, ще бъдем предпазливи. Няма да ни намерят.
Сега вече за първи път забелязах истински страх в очите й. С ужас осъзнаваше, че бях права, а аз се чувствах по-спокойна за моето човешко гнездо, за моето малко семейство. Бях права. Те щяха да бъдат в безопасност. Въпреки това, колкото и да беше странно, на самата мен не ми стана по-добре.
Нямах повече въпроси към Търсачката. След като си тръгнех, тя щеше да умре. Щяха ли да изчакат, докато се отдалеча достатъчно, за да не чуя изстрела? Имаше ли изобщо някъде място в пещерите, което да е толкова далеч?
Вгледах се в гневното, уплашено лице и разбрах колко силно я мразя. Колко много ми се искаше да не видя отново лицето й през остатъка от живота си. Осъзнах омразата, която не ми позволяваше да разреша тя да умре.
— Не знам как да те спася — прошепнах много тихо аз, за да не могат да ме чуят хората. Защо това прозвуча като лъжа в ушите ми? Не можех да измисля начин.
— Защо ще го искаш? Та ти си една от тях. — Обаче в очите й проблесна искрица надежда. Джеб беше прав. Въпреки всичкото фучене, въпреки заплахите… Тя много искаше да остане жива.
Кимнах малко разсеяно по повод обвиненията й, защото мислех напрегнато и бързо.
— Обаче аз все още не искам… не искам… — прошепнах като на себе си. Как да завърша изречението? Не искам… Търсачката да умре. Не. Това не беше вярно.
Не исках… да мразя Търсачката? Да я мразя толкова много, че да искам тя да умре. Да я оставя да умре, докато я мразя. Да си мисля, че е умряла заради омразата ми. Ако наистина не исках смъртта й, щях ли да мога да измисля начин да я спася? Омразата ли ми пречеше да намеря отговора?
Щях ли да се чувствам отговорна, ако тя умреше?
Да не би да се побърка? — запротестира Мелани.
Тя беше убила приятеля ми, беше го застреляла в пустинята, беше разбила сърцето на Лили. Беше поставила семейството ми в опасност. Докато беше жива, щеше да представлява опасност за тях. За Иън, за Джейми, за Джаред. Ще направи всичко, което е по силите й, за да ги види мъртви.
Това е много по-вероятно. — Мелани беше напълно съгласна с този мой ред на мисли.
Но ако тя умре, а аз бих могла да я спася, ако бях поискала… тогава коя щях да бъда?
Трябва да бъдеш практична, Скит. Това е война. На чия страна си?
Знаеш отговора на този въпрос.
Да, знам го. Ето коя си ти, Скит.
Ами… ами ако мога да направя и двете? Ако мога да спася живота й и същевременно да гарантирам безопасността на всички тук?
Изведнъж усетих, че ми се повдига, когато разбрах, че отговорът, в който се опитвах да повярвам, не съществува. Единствената стена, която бях успяла да издигна между мен и Мелани, се сгромоляса и стана на пух и прах.