Моля те, остави ме да помисля.
Не.
Точно това трябва да направя, Мел. И без това е неизбежно. Сега ми е напълно ясно. Отдавна трябваше да направя избора. Толкова е очевидно.
Не, не е.
Спомних си разговора ни, когато Джейми беше болен. Когато се сдобрявахме. Бях й казала, че не бих я изтрила от главата си и че съжалявам, че не мога да й дам нещо повече. Това не беше съвсем невярно, защото тогава не довърших изречението. Не можех да й дам нещо повече от това и същевременно да остана жива.
Истинската лъжа беше казана пред Джаред. Казах му само секунди по-късно, че не знам какво мога да направя, за да не съществувам. В контекста на разговора ни това беше вярно. Не знаех какво да направя, че да ме няма тук, вътре в Мелани. Изненадах се, че не бях съзряла очевидната лъжа още тогава, не бях видяла отговора така ясно, както го виждам сега. Разбира се, че знаех какво да направя, за да изчезна. Причината беше, че никога не се бях замисляла за тази напълно реална невъзможност за това окончателно предателство спрямо всички души на тази планета.
След като човеците разберяха, че имам отговора, заради който те продължаваха отново и отново да убиват, това щеше да ми струва скъпо.
Не, Скит!
Не искаш ли да си свободна?
Продължително мълчание.
Не мога да искам това от теб — каза накрая тя. — Аз самата не бих го направила за теб. Но съм сто процента сигурна, че не бих го направила за Търсачката!
Не е нужно да го поискаш. Мисля, че може би щях да го направя доброволно… след време.
Защо мислиш така? — попита почти разплакана тя. Това ме трогна. Очаквах, че ще се въодушеви.
Отчасти заради тях. Заради Джаред и Джейми. Мога да им дам целия свят, всичко, което поискат. Мога да им дам теб. Вероятно щях да го разбера… някой ден. Кой знае? Може би Джаред би го поискал. Знаеш, че не бих казала не.
Иън е прав. Ти си прекалено самопожертвувателна. Не знаеш никакви граници. Имаш нужда от граници. Скит!
О, Иън! — простенах аз. Усетих, че ме пронизва нова болка, изненадващо близо до сърцето.
Така ще му отнемеш целия свят. Всичко, което би искал.
С Иън никога няма да се получи. Не и в това тяло, въпреки че той го обича. Обаче то не го обича.
Скит, аз… — Мелани се мъчеше да намери думи. Въпреки очакванията ми, тя продължаваше да не се радва. Това отново ме трогна. — Не мога да ти позволя да го направиш. Ти си много по-важна. В по-широк смисъл ти си много по-ценна за тях, отколкото съм аз. Ти можеш да им помогнеш. Можеш да ги спасиш. Аз не мога да направя нищо подобно. Трябва да останеш.
Не виждам никакъв друг начин, Мел. Чудя се как не съм го разбрала по-рано. Изглежда толкова очевидно. Разбира се, че трябва да си отида. Разбира се, че трябва да ти позволя пак да си ти. Вече знаех, че ние, душите, сме сбъркали, когато сме дошли тук. Затова сега нямам друг избор, а да направя това, което трябва и да напусна. По-рано вие сте оцелявали и без мен — пак ще го направите. Научихте от мен толкова много за душите, вие ще им помогнете. Не виждаш ли! Това е щастливият край. Това е начинът, по който историята трябва да завърши. Мога да им дам надежда. Мога да им дам… не бъдеще. Може би не това. Но всичко, което е по силите ми. Всичко.
Не, Скит, не.
Тя плачеше, говореше несвързано. Скръбта й ме накара да се просълзя. Макар да съзнавах, че съм се привързала към нея, до този момент не си давах сметка, че двете се обичахме.
Дори, ако Джаред никога не бе искал това от мен, дори ако той не съществуваше… След като тази възможност ми мина през ума, трябваше продължа да мисля за нея. Аз наистина много я обичах.
Нищо чудно, че степента на успеваемост при съпротивляващи се домакини беше толкова ниска тук на Земята. Научехме ли се веднъж да обичаме нашия домакин, на какво можехме да се надяваме ние, душите? Не можехме да продължим да съществуваме за сметка на този, когото обичахме. Една душа не би могла да направи това. Душата не би могла да живее така.
Обърнах се по гръб и огледах тялото си на светлината на звездите. Ръцете ми бяха мръсни и изподраскани, но под външния слой бяха красиви. Кожата беше с хубав, слънчев загар и дори на бледата светлина беше красива. Ноктите бяха дълбоко изрязани, но въпреки това гладки и здрави, с малки бели полумесеци в основата. Размърдах пръстите си, наблюдавайки как мускулите карат костите да извършват грациозни движения. Оставих ги да танцуват над мен, където се превърнаха в черни обтекаеми форми на фона на звездите.