Прекарах ги през косата си. Сега тя стигаше почти до раменете ми. На Мел това щеше да й хареса. След няколко седмици измиване с шампоан под хотелските душове и под въздействието на витамините „Здраве“ тя отново беше станала лъскава и мека.
Протегнах ръце, изпъвайки до такава степен сухожилията, че ставите изпукаха. Чувствах ръцете си силни. Можеха да ме изтеглят нагоре по стръмен планински склон и да носят тежък товар, можеха да орат нива. Но те бяха също и меки. Можеха да държат дете, да утешат приятел, можеха да обичат… но това не беше за мен.
Поех дълбоко въздух и в очите ми се появиха сълзи, които се затъркаляха надолу по слепоочията в косата ми. Напрегнах мускулите на краката си и почувствах тяхната потенциална сила и бързина. Исках да тичам, да имам пред себе си открито поле, през което да бягам, просто за да видя колко съм бърза. Исках да направя това боса, за да мога да усещам земята под краката си. Исках да чувствам вятъра да развява косите ми. Исках да вали, за да мога да помириша дъжда, докато тичам.
Краката ми бавно се свиваха и изпънаха в унисон с ритъма на дишането ми. Навътре и навън. Свиване и изпъване. Беше хубаво.
Прекарах пръсти през лицето си. Чувствах ги топли върху кожата, която беше толкова гладка и хубава. Бях доволна, че връщах на Мелани лицето й такова, каквото си е било. Притворих очи и погалих клепачите си.
Бях живяла в толкова много тела, но никога в такова, което да обичам толкова. Никога в тяло, за което толкова копнеех. Естествено, сега трябваше да се откажа от него.
Иронията във всичко това ме накара да се засмея и съсредоточих вниманието си върху това да чувствам въздуха, които излизаше на малки мехурчета от гърдите нагоре през гърлото ми. Смехът беше нещо като свеж бриз… прочистваше всичко по пътя си през тялото и караше всичко да се чувства добре.
Имаха ли другите видове такъв прост лечител? Не си спомням нещо подобно.
Докоснах устните си и си спомних как се почувствах, когато целунах Джаред и как се почувствах, когато целунах Иън. Не на всеки се случва да целуне толкова много други красиви тела. На мен се беше случило повече пъти, отколкото на някои, макар и за толкова кратко време.
Толкова кратко, наистина! Може би в разстояние на година, не бях съвсем сигурна. Само едно завъртане на една синьо-зелена планета около една обикновена жълта звезда. Най-краткият от всичките ми животи.
Най-краткият, най-важният, най-сърцераздирателният от животите ми. Животът, който щеше да ме определи завинаги. Животът, който най-накрая ме беше привързал към една звезда, към една планета, към едно малко семейство от непознати.
Ако поостана още малко… щеше ли това да е толкова лошо?
Не — прошепна Мел. — Просто остани още малко.
Самата ти не знаеш колко време ще имаш — отвърнах шепнешком аз.
Обаче аз знаех. Знаех точно колко време имах. Не можех да се бавя повече. Времето ми беше свършило.
Изправих се с дълбока въздишка, която сякаш идваше чак от подметките на обувките ми и от пръстите на ръцете ми. Арън и Бранд нямаше да чакат безкрайно. А сега имах още няколко въпроса, които се нуждаеха от отговори. Този път въпросите бяха за доктора.
Пещерите бяха пълни с тъжни, сведени надолу очи. Беше твърде лесно да се промъкна незабелязано покрай всички. В момента никой не се интересуваше какво правя, с изключение може би на Джеб, Бранд и Арън, а те не бяха тук.
Е, пред мен нямаше открито, обляно от дъжда поле, но поне имах дългия южен тунел. Беше твърде тъмно, за да тичам с всички сили така, както исках, но успявах да поддържам равно темпо. Мускулите ми се затоплиха и се почувствах добре.
Очаквах да заваря доктора вече там, но ако се наложеше, щях да почакам. Най-вероятно щеше да е сам. Горкият доктор, напоследък обикновено беше така.
От нощта, в която спасихме живота на Джейми, докторът спеше сам в болницата. Шарън си беше изнесла нещата от стаята им и се беше преместила при майка си, а докторът не искаше да остане да спи в празната стая.
Толкова голяма омраза. Шарън беше готова да убие дори собственото си щастие, а и доктора, но не и да му прости, че ми е помогнал да излекувам Джейми.
Присъствието на Шарън и Маги в пещерите почти не се забелязваше. Сега те не поглеждаха никого, също както преди не поглеждаха само мен. Запитах се дали това щеше да се промени, когато вече ме няма, или и двете са толкова в плен на злобата, че ще бъде твърде късно да се променят. Какъв невероятно глупав начин да си прахосваш времето.