— Сигурна ли си? Откъде имаш тази информация?
— Видях ги в Чикаго. Имаше цели купища. Дори малката лечебница, в която бяхме в Тусон, имаше известно количество от тях. Бяха складирани в сандъци край товарната рампа.
— Ако са в сандъци, как можеш да бъдеш сигурна, че…
— Не си ли забелязал страстта ни към етикети?
— Не, че не ти вярвам — каза той. — Просто искам да се уверя, че си обмислила всички подробности.
Усетих скрит намек в думите му.
— Обмислила съм ги.
— Ами тогава да действаме.
Докторът беше излязъл. Сигурно беше вече при Джеб, след като не го срещнахме по пътя. Вероятно беше тръгнал веднага след мен. Запитах се как ли щяха да приемат това, което щеше да им каже. Надявах се, че няма да са толкова глупави да го обсъждат пред Търсачката. Щеше ли да разкъса мозъка на човешкия си домакин, ако разбереше какво имам намерение да направя? Щеше ли да реши, че съм се превърнала изцяло в предател? Че ще дам на хората безрезервно това, от което имат нужда?
Нямаше ли да сторя точно това тази нощ? Щеше ли докторът да спази обещанието си, когато вече нямаше да ме има? Да, той щеше да се опита. Вярвах в това. Трябваше да го вярвам. Но не можеше да го направи сам. А кой щеше да му помогне?
Изкатерихме се нагоре през тесния тъмен проход, който излизаше откъм южната страна на скалистия хълм, на около половината път от върха му. На изток хоризонтът беше започнал да синее и едва забележимо да порозовява на границата между небето и скалите. Гледах внимателно в краката си, когато започнахме да слизаме надолу. Налагаше се, защото нямаше пътека и подвижните камъни бяха доста коварни. Но дори пътят да беше павиран и гладък, съмнявах се, че ще се реша да вдигна очи. Хлътналите ми рамене също издаваха притеснението ми.
Предател. Не скитница, не душа, която не може да си намери мястото. Просто предател. Предавах моите благородни братя и сестри в гневните, жадуващи за мъст ръце на новопридобитото ми човешко семейство.
Моите човеци имаха всички основания да мразят душите. Това беше война и аз им давах оръжие. Начин да убиват безнаказано. Замислих се върху това, докато бягахме през пустинята сред засилващата се светлина на зората. Бягахме, защото сега, когато Търсачите слухтяха наоколо, не трябваше да се показваме навън през деня.
Погледнато от този ъгъл, знаех, че греша, че изборът ми не беше саможертва, а по-скоро въоръжаване на човеците срещу живота на Търсачката. Ако наистина се опитвах да спася само Търсачката, тук беше моментът да променя решението си и да се върна назад. Не заслужаваше да предам другите. Дори тя щеше да се съгласи с това.
А щеше ли наистина? — запитах се внезапно аз. Търсачката изглежда не беше такъв… каква беше думата, използвана от Джаред? Алтруист. Не беше такъв алтруист като останалите от нас. Може би собственият й живот й е по-скъп, отколкото живота на много други.
Обаче беше твърде късно да променям решението си. Бях помислила за много по-важни неща, отколкото само да спася Търсачката. Едното от тях беше, че това пак щеше да се случи. Човеците щяха да продължат да убиват всяка душа, която се изпречеше на пътя им, ако не им дам друг избор. Нещо повече, щях да спася Мелани, а това си струваше саможертвата. Щях да спася също Джаред и Джейми. Нищо, че докато го правех, щях да спася и омразната Търсачка.
Душите бяха допуснали грешка с идването си тук. Моите човеци заслужаваха своя свят. Аз не можех да им го върна обратно, но можех да им дам това. Само исках да съм сигурна, че те няма да бъдат жестоки.
Оставаше ми просто да се доверя на доктора и да се надявам. И може би да изтръгна това обещание и от още няколко от приятелите ми, просто за всеки случай.
Запитах се колко ли човешки живота бих спасила, а и живота на колко души? Единствената, която не бих могла да спася, бях самата аз.
От гърдите ми се изтръгна дълбока въздишка. Въпреки че дишахме тежко, Джаред я чу. С периферното си зрение забелязах, че се обърна и почувствах, че ме изгледа пронизително, но не извърнах глава, за да срещна погледа му. Продължих да гледам в земята.
Стигнахме до скривалището на джипа преди слънцето да се издигне зад върховете на изток, въпреки че небето вече беше станало светлосиньо. Вмъкнахме се в плитката пещера тъкмо в момента, в който слънчевите лъчи позлатиха пясъка на пустинята.