Включихме се в постоянния поток от коли по околовръстното шосе, което опасваше разпрострелия се в равнината град. Забелязах болницата от пътя. Излязохме, без да бързаме, през отклонението след една друга кола. Джаред зави към главния паркинг.
— А сега накъде? — попита нетърпеливо той.
— Виж дали този път продължава и зад сградата. Контейнерите трябва да са някъде в района, определен за товарене и разтоварване.
Джаред подкара бавно колата. Тук имаше много души, които влизаха и излизаха от сградата, някои от тях с престилки. Лечители. Никой не ни обърна особено внимание. Пътят продължи покрай тротоара, а после сви към северното крило на болничния комплекс.
— Виж. Товарни камиони. Карай нататък.
Минахме покрай поредица от ниски сгради и един гараж. Няколко камиона, които без съмнение доставяха медицински материали, бяха спрели пред товарните рампи. Забелязах сандъците. Всички бяха с надписи.
— Продължавай да караш… на връщане ще вземем някои от тях. Виж: Лекуващ… Охлаждащ… Неподвижен? Питам се какъв ли ще е този.
Хареса ми, че сандъците имаха етикети и не ги пазеха. Семейството ми нямаше да остане без нещата, които им трябваха, когато си отида. Когато си отида. Сега тази фраза като че ли се беше залепила за всичките ми мисли. Минахме зад още една сграда. Джаред караше малко по-бързо и гледаше напред. Тук четирима мъже разтоварваха камион. Премерените им движения привлякоха вниманието ми. Не се отнасяха безцеремонно към неголемите кутии. Напротив, поставяха ги изключително предпазливо върху високата до кръста бетонна площадка.
Не ми беше нужен етикет за потвърждение, но точно в този момент един от разтоварващите обърна своята кутия така, че можах да видя точно написаните върху нея черни букви.
— Това е мястото, което ни трябва. В момента разтоварват пълни контейнери. Празните няма да са далеч… Аха! Ето ги там, от другата страна. Тази барака е наполовина пълна с тях. Обзалагам се, че всички затворени бараки са пълни с тях.
Джаред продължи да кара предпазливо, завивайки зад ъгъла на сградата. Чух го, че тихо изсумтя.
— Какво? — попитах аз.
— Виж.
Той посочи с брадичка една табела върху стената на сградата. Това беше родилното отделение.
— Аха — казах аз. — Винаги знаеш накъде да погледнеш.
Той бързо обърна очи към мен при тези думи, а после отново се съсредоточи върху пътя.
— Ще трябва да изчакаме малко. Изглежда, че почти привършват.
Джаред отново обиколи болницата, а после паркира колата в дъното на големия паркинг, далеч от лампите. Угаси двигателя и се отпусна в седалката. Пресегна се и взе ръката ми. Разбрах какво щеше да ме попита и се опитах да се подготвя.
— Скит?
— Да?
— Ти се каниш да спасиш Търсачката, нали?
— Да.
— Защото така е правилно да постъпиш ли? — предположи той.
— Това е една от причините.
За момент Джаред запази мълчание.
— Знаеш как да извадиш душата, без да навредиш на тялото, нали?
Сърцето ми подскочи веднъж и се наложи да преглътна преди да отговоря:
— Да. Правила съм го преди. При извънредни обстоятелства. Не тук.
— Къде? — попита той. — Какви бяха те?
Беше дълга история. Никога не им я бях разказвала по очевидни причини. Беше една от най-хубавите. Имаше много действие, на Джейми сигурно много щеше да му хареса. Въздъхнах и започнах тихо да разказвам:
— Беше на Планетата на Мъглите. Бях с моя приятел Лек Хамут и един водач. Не си спомням името на водача. Там ме наричаха Живее в Звездите. Вече имах известна репутация.
Джаред се засмя.
— Тръгнахме на експедиция през четвъртото голямо ледено поле, за да видим един от най-прочутите кристални градове. Предполагаше се, че пътят е безопасен, затова бяхме само трима. Ноктестите зверове обичат да копаят ями и да се заравят в снега. Камуфлаж, нали разбираш? Капан. Известно време нямаше нищо, освен равен, безкраен сняг. Но изведнъж като че ли цялото бяло поле експлодира в небето. Средната възрастна Мечка има маса колкото един бизон, а ноктест звяр в зряла възраст се приближава до масата на син кит. Този беше един от най-големите. Не можех да видя водача. Ноктестият звяр изскочи между нас с лице към мястото, където бяхме двамата с Лек Хамут. Мечките са по-бързи от ноктестите зверове, но този имаше преимуществото на изненадата. Огромните му, твърди като камък щипци прерязаха Лек Хамут на две, преди изобщо да разбера какво става.