Една кола мина бавно през паркинга. Запазихме мълчание, докато отмине.
— Поколебах се. Трябваше да побягна, но… моят приятел умираше там върху леда. Заради това колебание щях също да умра, ако вниманието на ноктестия звяр не бе отвлечено. По-късно разбрах, че водачът ни — ще ми се да помнех името му! — беше атакувал опашката на звяра, за да ни даде възможност да избягаме. Нападението на ноктестия звяр вдигна толкова много сняг във въздуха, че бяхме като попаднали във виелица. Липсата на видимост можеше да ни помогне да избягаме. Водачът не знаеше, че вече е твърде късно за Лек Хамут да избяга. Ноктестият звяр се обърна към водача и вторият му ляв крак ни изрита. Направо полетях нагоре. Горната част на тялото на Лек Хамут падна до мен. Кръвта му разтопи снега.
Замълчах за момент и потреперих.
— Следващото ми действие беше безсмислено, защо нямах под ръка тяло за Лек Хамут. Бяхме по средата на пътя между два града и разстоянието до всеки от тях беше прекалено голямо, за да бъде изминато с бягане. Вероятно беше и много жестоко от моя страна да го извадя без болкоуспокоителни. Обаче не можех да понеса да го гледам как умира в разрязаното наполовина тяло на своята Мечка домакин. Използвах опакото на ръката си — от тази страна тя беше като ледорезачка. Този нож беше твърде широк… Направи много поразии. Можех само да се надявам, че Лек Хамут е отдавна в безсъзнание и няма да почувства толкова силно болката. Използвах меката вътрешна част на пръстите си и измъкнах Лек Хамут от мозъка на Мечката. Беше още жив. Без да се бавя, за да се уверя напълно в това, го пъхнах в торбата за яйцата, която беше по средата на тялото ми между двете най-горещи сърца. Така нямаше да умре от студ, но без тяло можеше да издържи само няколко минути. А къде можех да намеря тяло домакин в тази пустош? Помислих си да сложа и него в моето тяло домакин, но се съмнявах, че мога да остана в съзнание, докато трае процедурата по внедряването му в главата ми. А и след като нямах лекарство, щях бързо да умра. С толкова много сърца кръвта на Мечките изтичаше много бързо. Ноктестият звяр изрева и аз усетих да трепери под тежките му лапи. Не знаех къде се намира водачът ни и дали изобщо е жив. Не знаех колко време ще трябва на ноктестия звяр да ни намери полузарити в снега. Стоях точно зад разрязаната наполовина Мечка. Ярката кръв щеше да привлече погледа на чудовището. И точно тогава ми дойде наум безумната идея.
Отново прекъснах разказа си и се засмях на себе си.
— Нямах Мечка домакин за Лек Хамут. Не можех да използвам тялото си. Водачът беше мъртъв или беше избягал. Обаче сред леденото поле имаше едно друго тяло. Това беше безумие, но мислех само за Лек Хамут. Дори не бяхме близки приятели, но знаех, че той бавно умира между сърцата ми. Не можех да изтърпя това. Чух сърдития ноктест звяр да реве и се затичах по посока на звука. Скоро видях дебелата му бяла козина. Хвърлих се право към третия му ляв крак и подскочих колкото може по-нагоре по крака. Бях добра в скачането. Използвах всичките си шест ръце откъм острите им като ножове страни, за да се издърпам нагоре по тялото на звяра. Той ревеше и се въртеше, но това не му помогна. Представи си куче, което се опитва да си хване опашката. Ноктестите зверове са с много малки мозъци — ограничена интелигентност.
Покатерих се по гърба на звяра нагоре по двойния му гръбнак, като забивах в плътта острите си като ножове длани, за да не му позволя да се отърси от мен. Нужни ми бяха само няколко секунди, за да стигна до главата. Обаче там ме очакваше най-голямата трудност. Ледорезачките ми бяха дълги само… колкото може би ръката ти от китката до лакътя, а кожата на ноктестия звяр беше два пъти по-дебела. Замахнах с все сила и срязах първия пласт козина и кожа. Ноктестият звяр изрева и се изправи на най-задните си крака. За малко да падна. Забих четири от ръцете си в кожата му. Той ревеше и се тръшкаше. С другите две, редувайки ту едната, ту другата, започнах да прониквам по-дълбоко в разреза, който бях направила. Кожата беше толкова дебела и твърда, че не знаех дали ще успея да я пробия цялата.
Ноктестият звяр направо пощуря. Започна така силно да се тресе, че единственото нещо, което можех да направя, беше да се задържа още малко. Обаче времето за Лек Хамут изтичаше. Пъхнах ръцете си в дупката и се опитах да я разперя. Тогава ноктестият звяр се хвърли по гръб върху леда. Ако не бяхме точно над леговището му — ямата, която беше изкопал, за да се скрие вътре, — това щеше да ме смачка. А така само главата ми се замая. Всъщност падането помогна. Моите ножове проникнаха във врата на звяра. Когато се ударих в земята, тежестта на звяра заби ножовете ми дълбоко през кожата. По-дълбоко, отколкото имах нужда.