И двамата бяхме замаяни. Бях полузадушена. Знаех, че трябва веднага да направя нещо, но не можех да се сетя какво. Замаян, звярът се опита да се претърколи. Свежият въздух проясни главата ми и аз си спомних за Лек Хамут. Предпазвайки го, доколкото можех от студа в меката част на ръцете си, го извадих от торбата за яйцата и го пъхнах във врата на ноктестия звяр. Той се изправи на крака и отново се опита да ме отхвърли. Този път успя и аз полетях във въздуха. Бях разхлабила хватката си, за да вкарам Лек Хамут, разбираш ли? Ноктестият звяр побесня. Раната в главата му не беше достатъчна, за да го убие. Само го раздразни още повече.
Снегът вече беше слегнал достатъчно, за да се виждам съвсем ясно, още повече, че бях цялата изцапана от кръвта на звяра. Тя е с много ярък цвят, какъвто нямате тук. Той вдигна щипците си и замахна с тях срещу мен. Помислих, че това ще е краят, но се утешавах с мисълта, че ще умра, след като се бях опитала. След това щипците се забиха в снега до мен. Не можах да повярвам, че пропусна! Погледнах огромното, ужасно лице и за малко да… е, не да се засмея, защото Мечките не се смеят. Обаче чувството беше подобно. Защото това грозно лице беше изкривено от объркване, изненада и обида. Никой ноктест звяр не е правил такава физиономия преди.
На Лек Хамут са му били нужни само няколко минути, за да провре пипалата си в ноктестия звяр. Пространството беше толкова голямо, че той доста трябваше да се поразпъне. Обаче след това установи контрол. Беше объркан и бавен. Нямаше много мозък, който да използва, но беше достатъчен, за да знае, че съм му приятел. Трябваше да го заведа до кристалния град, за да му затворят раната на врата, докато успеем да стигнем до някой Лечител. Около случая се вдигна голям шум. Известно време ме наричаха Язди Звяра. Това не ми хареса. Накарах ги да ме наричат със старото ми име.
Докато разказвах тази история, продължих да гледам напред към светлините на болницата и фигурите на душите, които от време на време ги пресичаха. Сега погледнах Джаред за първи път.
Той ме зяпаше с широко отворени очи и увиснала уста. Това наистина беше една от най-добрите ми истории. Трябваше да накарам Мел да ми обещае, че ще я разкаже на Джейми, когато аз…
— Сигурно вече са свършили с разтоварването, как мислиш? — рекох бързо. — Хайде да приключваме с това и да се връщаме у дома.
Той ме изгледа продължително, а после бавно поклати глава:
— Да, хайде да приключваме с това, Скитнице, Живее в Звездите, Язди Звяра. Кражбата на няколко неохранявани сандъка няма да е кой знае какво предизвикателство за теб, нали?
Глава 52
Отделена
Вкарахме плячката си през южния вход, макар това да означаваше, че джипът трябваше да бъде преместен преди разсъмване. Главното ми безпокойство от използването на по-големия изход беше, че Търсачката ще чуе суматохата, която неминуемо щеше да последва при пристигането ни. Не бях сигурна, че тя има някаква представа какво смятам да направя, а не исках да й давам никакъв повод да убие домакина си и себе си. Историята, която ми беше разказал Джеб за един от техните пленници — мъж, който просто се срутил, без да остави никакво външно доказателство за пораженията в черепа му, — продължаваше да витае в мислите ми.
Болницата не беше празна. Когато се промъкнах през последната теснина в главната зала, заварих там докторът да подготвя операцията. На бюрото му бяха наредени незапален пропанов фенер — най-яркото осветление, с което разполагахме, и скалпели, проблясващи на убитата синкава светлина на соларната лампа.
Знаех, че докторът ще се съгласи с условията ми, но когато го видях погълнат от заниманията си, усетих, че ми се повдига от обзелото ме нервно напрежение. Или пък може би причината беше просто споменът от онзи ден, в който го заварих с ръце, изцапани с кръв.
— Ти се върна — каза с облекчение той. Разбрах, че се е тревожил за нас, също както всички останали се тревожеха, когато някои е извън пещерите.
— Донесохме ти подарък — каза Джаред, когато се промъкна след мен през цепнатината. Изправи се и протегна ръце назад, за да извади малкия сандък. После го показа с театрален жест откъм етикета.
— „Излекувай“! — извика докторът. — Колко донесохте?
— Два сандъка. И открихме много по-добър начин да подновяваме запасите си, вместо да се налага Скит да се пробожда.