Аз само свих рамене.
— Изпитваш ли угризения?
Не отговорих.
— Естествено. Аз също, скъпа. Аз също.
Арън и Бранд разговаряха зад мен, повишавайки тон от вълнение, като си отговаряха един на друг, преди още да са задали въпросите. Там нямаше конфликт.
— Почакай да видиш какво ще стане, когато чуят и другите!
— Мисля да…
— Трябва да отидем да докараме някой…
— Веднага, готов съм…
— Стой! — скара се Джаред на Брад. — Никакво отвличане на души, докато криоконтейнерът не бъде изстрелян в космоса. Нали така, Скит?
— Точно така — потвърдих с по-твърд глас и притиснах контейнера до гърдите си.
Брад и Арън недоволни се спогледаха. Трябваше да се сдобия с повече съюзници. Джаред, Джеб и докторът бяха само трима, макар безспорно да имаха най-голямо влияние тук. Въпреки това щяха да имат нужда от подкрепа.
Знам какво означаваше това.
Възнамерявах да говоря с Иън. Разбира се и с другите, но той трябваше да бъде един от тях. При тази мисъл почувствах как сърцето ми се сви. Бях направила много неща, които не бях искала да правя, откакто се присъединих към човеците, но нищо не беше толкова болезнено. Дори решението ми да разменя живота си срещу този на Търсачката. Това беше огромна, голяма болка, но беше почти поносима, защото беше свързана с нещо по-значимо. Мисълта да се сбогувам с Иън ме прорязваше като бръснач и ми пречеше да гледам на нещата в по-широка перспектива. Искаше ми се да има начин, какъвто и да е той, да му спестя същата болка. Обаче нямаше.
Единственото друго по-лошо нещо беше да се сбогувам с Джаред. Това щеше да е като пареща, гнойна рана. Защото той нямаше да чувства болка. Радостта му щеше да е много по-голяма от някакво си съжаление, което би могъл да изпита заради мен.
Що се отнасяше до Джейми, изобщо нямах намерение да изтърпявам това сбогуване.
— Скит! — извика рязко докторът.
Побързах да се приближа до леглото, над което се беше надвесил докторът. Преди да стигна там, забелязах, че малката матова ръка, която висеше от ръба на кушетката, свиваше и разпускаше юмрука си.
— Ох — простена от човешкото тяло познатият глас на Търсачката. — Ох.
В залата настъпи пълна тишина. Всички гледаха към мен, като че ли аз бях експертът по човеците. Побутнах с лакът доктора, защото ръцете ми все още бяха прегърнали контейнера.
— Говори й — прошепнах аз.
— А? Ало? Чувате ли ме… госпожице? Спасена сте. Разбирате ли ме?
— Ох — изохка тя. Премигна и отвори очи, след което бързо се вторачи в доктора. Изражението показваше, че не е зле. „Без болка“ сигурно я караше да се чувства чудесно. Очите й бяха черни като оникс. Зашариха из стаята, докато се спряха на мен. Бързо ме разпозна, след което се намръщи. Извърна очи и отново погледна доктора.
— Радвам се, че отново си върнах главата — каза тя със силен, ясен глас. — Благодаря.
Глава 53
Обречена
Тялото домакин на Търсачката се казваше Лейси — нежно, женско име. Лейси. Според мен също толкова неподходящо, колкото и ръстът й. Все едно да наречеш някой питбул Пухчо.
Лейси беше също толкова шумна, колкото и Търсачката — и също обичаше да се оплаква.
— Трябва да ме извините, че не спирам да говоря — рече тя, без да ни позволи да изразим някакво друго мнение. — В продължение на години бях принудена да крещя вътре, но никога не можех да говоря от свое име. Насъбрали са ми се толкова много неща за казване.
Ама че късмет извадихме. Почти се чувствах доволна, че си тръгвам. Що се отнася до въпроса, който си бях задавала по-рано, не, изражението на лицето беше не по-малко отблъскващо, макар и с някаква ново съзнание зад него. Беше така, защото в крайна сметка това ново съзнание не беше кой знае колко по-различно.
— Ето защо ние не ви харесваме — ми каза тя в онази нощ, без да сменя сегашното време, нито множественото число. — Когато разбра, че ти чуваш Мелани по същия начин, по който чува мен, тя се уплаши. Помисли си, че може да отгатнеш. Аз бях нейната дълбоко скрита тайна. — Последва стържещ смях. — Не можеше да ме накара да млъкна. Затова стана Търсачка, защото се надяваше да измисли някакъв начин за по-добро справяне със съпротивляващите се домакини. После поиска да бъде прикрепена към теб, за да може да наблюдава как се справяш. Тя ти завиждаше, не е ли трогателно? Искаше да е силна като теб. Много се зарадвахме, когато помислихме, че Мелани е спечелила. Обаче мисля, че не стана така. Мисля, че ти спечели. И така, защо дойде тук? Защо помагаш на бунтовниците?