Направих бавен обратен завой, когато човекът изчезна в корпуса на кораба.
— Пригответе се — прошепнах аз, когато спрях пикапа в сянката на цилиндричното крило на следващия атомен космически кораб. Бях само на три-четири метра от камиона с контейнерите. Пред космическия кораб, който щеше да замине за Планетата на Цветята, работеха няколко техници, а още по-нататък върху някогашната писта се виждаха и други. Аз щях да бъда просто още една фигура в нощта.
Изключих двигателя и излязох от колата, стараейки се да се държа непринудено като човек, който просто си върши работата. Минах откъм задната врата на пикапа и открехнах леко вратата. Контейнерът беше поставен на самия ръб. На капака му светеше бледа червена светлина, която показваше, че не е празен. Вдигнах го внимателно и хлопнах вратата. Тръгнах, без да бързам, към отворената страна на камиона. Обаче дишането ми се ускори. Усещах, че върша нещо по-опасно от онова в болницата и това ме разтревожи. Можех ли да очаквам човеците да рискуват живота си по този начин?
Аз ще бъда там. Ще го направя сама, също както ще го направиш ти. Естествено, ако стане така, както ти си го намислила.
Благодаря, Мел.
Трябваше да си наложа да не поглеждам през рамо към отворения люк, където беше изчезнал човекът. Поставих внимателно контейнера върху най-близката колона в камиона. Добавянето на един измежду стотици не биеше на очи.
— Сбогом — прошепнах аз. — Пожелавам ти да имаш по-добър късмет със следващия си домакин.
Запътих се обратно към пикапа, като вървях толкова бавно, колкото можех да си наложа. В колата цареше тишина, докато дадох на заден ход и излязох изпод сянката на големия кораб. Поех обратно по пътя, от който бях дошла. Усещах как сърцето ми продължава да бие прекалено бързо. В огледалата люкът беше все така празен. Не видях човекът да се появява преди корабът да изчезне от погледа ми.
Иън се прехвърли на седалката до мен.
— Не изглежда много трудно.
— Имахме голям късмет с избирането на момента. Следващия път може да се наложи да чакате по-дълго, за да се появи подходяща възможност.
Той се пресегна и ме хвана за ръката.
— Ти ни носиш късмет. — Не отговорих. — Сега, след като тя е в безопасност, по-добре ли се чувстваш?
— Да.
Видях как той рязко извърна глава, когато неочаквано усети лъжата в гласа ми. Не посмях да срещна погледа му.
— Хайде да отидем да хванем някой и друг Лечител — казах аз.
През краткия път до малката лечебница Иън остана мълчалив и замислен.
Мислех, че голямото предизвикателство и опасността ще е свързана с втората ни задача. Планът беше, ако условията и броят им позволяват, да се опитам да изведа от болницата един или двама Лечители под претекст, че в пикапа има ранен мой приятел. Стар номер, но би могъл да се окаже особено ефикасен при нищо неподозиращите и доверчиви Лечители.
Оказа се, че дори не се наложи да влизам вътре. Спрях на паркинга тъкмо в момента, когато двама Лечители на средна възраст един мъж и една жена — облечени в червени престилки, влизаха в една кола. Смяната им беше свършила и те се прибираха у дома. Колата се намираше точно зад ъгъла на входа. Наоколо не се виждаше никой.
Иън енергично кимна. Спрях пикапа точно зад тяхната кола. Те погледнаха изненадани. Отворих вратата и се измъкнах навън. Гласът ми беше задавен от сълзи, а лицето изкривено от угризение. Това ми помогна да ги заблудя.
— Приятелят ми е отзад, не знам какво му стана.
Реагираха с такава загриженост, каквато предварително знаех, че ще проявят. Побързах да им отворя задната врата, а те бързо ме последваха. Иън мина откъм другата страна. Джаред беше готов с хлороформа.
Не погледнах как стана. Отне само секунди. Джаред издърпа вътре безчувствените тела, а Иън затръшна вратите. Погледна само за секунда пълните ми със сълзи очи и седна зад волана. Потегли, а аз седях на седалката до него и се чувствах омерзена.
— Съжалявам, Скит. Знам, че ти трудно.
— Да. — Нямаше никаква представа колко трудно ми беше и колко много причини имаше за това.
Той стисна пръстите ми.
— Добре поне, че всичко мина лесно. Невероятна късметлийка си.
Прекалено добре. И двете задачи бяха изпълнени прекалено безупречно и прекалено бързо. Съдбата ме пришпорваше.
Той подкара колата обратно към магистралата. След няколко минути забелязах една ярка, позната табела в далечината. Поех дълбоко въздух и изтрих очите си.