Той кимна.
Накарах го да придвижи пръста си надолу на около една трета от тялото и му казах да брои, ако не е сигурен. Нямахме време да броим, защото кръвта продължаваше безпрепятствено да тече. Бях сигурна, че тялото на Лечителката, ако тя се събудеше, щеше да ни помогне — сигурно имаше някакъв начин за това. Помогнах му да напипа най-големия възел.
— А сега го потъркай леко навътре към тялото. Разтъркай го съвсем леко.
— То се движи — извика леко уплашен докторът.
— Това е добре — означава, че го правиш правилно. Дай му време да се свие. Изчакай, докато тялото започне леко да се гърчи и след това го вземи в ръката си.
— Добре — отвърна с разтреперан глас докторът.
Протегнах ръка към Иън.
— Дай ми ръката си.
Усетих как ръката му хвана моята. Обърнах я с дланта нагоре, стиснах я в шепа и я приближих съвсем близо до операционната маса на доктора.
— Подай душата на Иън… само че внимателно, ако обичаш.
От Иън щеше да излезе идеален асистент. Когато вече нямаше да ме има, кой друг би се отнасял така внимателно с малките ми роднини?
Докторът подаде душата в протегнатата в очакване ръка на Иън, а после веднага се обърна, за да се заеме с излекуването на човешкото тяло.
Иън се вторачи в сребърната лента в ръката си. Лицето му изразяваше по-скоро удивление, отколкото отвращение. Усетих прилив на топлина в гърдите си, когато видях реакцията му.
— То е хубаво — прошепна той изненадан. Независимо какво чувстваше към мен, той беше принуден от обстоятелствата да очаква да види един паразит, една стоножка, едно чудовище. Прочистването на разрязаните тела не го беше подготвило да види красотата тук.
— И аз мисля така. Хайде, пусни я в контейнера.
Иън задържа душата в шепата си не повече от секунда, като че ли да запомни как изглежда и каква е на пипане. След това много внимателно я остави да се плъзне в студения отвор. Джаред му показа как да заключи капака на контейнера.
Почувствах как някаква тежест се смъкна от плещите ми. Свърши се. Беше твърде късно да променям решението си. Вече не изпитвах такъв ужас, какъвто бях очаквала, защото се почувствах сигурна, че тези четирима души ще се грижат за душите също като мен. Когато нямаше да ме има.
— Внимавайте! — извика изведнъж Джеб. Вдигна пушката и я насочи покрай нас.
Обърнахме се към опасността и контейнерът на Джаред падна на пода, когато той се хвърли към Лечителя, който беше застанал на колене върху кушетката и се взираше изумен в нас. Иън запази присъствие на духа и не изпусна контейнера.
— Хлороформ — извика Джаред, докато натискаше Лечителя надолу върху кушетката. Обаче беше твърде късно.
Лечителят гледаше право в мен, а лицето му беше по детски учудено. Разбрах защо гледа към мен — лъчите на фенера се отразяваха както от неговите, така и от моите очи и като диаманти хвърляха отблясъци върху стената.
— Защо? — попита ме той.
После погледът му стана празен, а тялото му престана да се съпротивлява и се отпусна върху кушетката. От ноздрите му потекоха две тънки струйки кръв.
— Не! — изкрещях аз и се хвърлих към безжизненото му тяло, макар да знаех, че е много късно. — Не!
Глава 54
Забравена
— Елизабет? — попитах аз. — Ан? Карин? Как ти е името? Хайде, знам, че го знаеш.
Тялото на Лечителката продължаваше да лежи неподвижно върху кушетката. Мина много време — не бях сигурна колко. Часове и часове. Още не бях спала, въпреки че слънцето вече се беше издигнало високо в небето. Докторът се беше изкачил на върха, за да махне чергилата, ярките слънчеви лъчи проникваха през дупките на тавана и стопляха кожата ми. Преместих безименната жена така, че лицето й да остане в сянка. Докоснах го леко и отметнах меката кестенява коса с вплетени бели нишки в нея.
— Джули? Британи? Анжела? Патриша? По-близо ли съм? Кажи ми. Моля те?
Всички, с изключение на доктора, който леко похъркваше на една кушетка в най-тъмния ъгъл на болницата, се бяха разотишли още преди часове. Някои отидоха да погребат тялото домакин, което загубихме. Изтръпнах, когато си спомних как ме попита недоумяващ и как след това лицето му се отпусна.
Защо? — ме беше попитал той.
Толкова много ми се искаше тази душа да бе изчакала отговора, за да се опитам да обясня. Можеше дори да ме разбере. В края на краищата имаше ли нещо по-важно от обичта? Не беше ли това най-важното от всичко за една душа? Така че отговорът щеше да бъде: от любов.