Може би, ако беше почакал, щеше да прозре тази истина. Ако наистина разбереше, сигурна бях, че щеше да остави човешкото тяло да живее. Въпреки че едва ли щеше да намери някаква логика в тази молба. Това беше неговото тяло, а не нещо отделно от него. По същия начин е погледнал и на самоубийството си не като на убийство. За него беше прекратен само един живот. И може би беше прав.
Добре поне, че душите оцеляха. Неговият контейнер светеше с бледа червена светлина до нейния. Не можех да искам по-голямо доказателство от човеците, че ще спазят обещанията си, след като му пощадиха живота.
— Мери? Маргарет? Сузан? Джил?
Въпреки че докторът спеше и бях сама, усещах отгласа от напрежението, което другите бяха оставили след себе си. То все още като че ли витаеше във въздуха.
Напрежението се запази, защото жената не се беше събудила, когато действието на хлороформа премина. Не се беше помръднала. Все още дишаше, сърцето й продължаваше да бие, но тя не реагира на опитите на доктора да я съживи.
Твърде късно ли беше? Беше ли загубена? Беше ли си отишла вече? Беше ли мъртва също както тялото на мъжа? Всички ли бяха такива? Дали само някои от тях като домакина на Търсачката, Лейси, и като Мелани — тези, които крещяха и се съпротивляваха, можеха да се върнат обратно? Нямаше ли ги вече останалите? Беше ли Лейси някакво изключение? Щеше ли Мелани да се върне отново, така както го беше направила… или дори и това беше под въпрос?
Не съм загубена! Тук към. — Обаче безмълвният глас на Мелани звучеше някак нерешително. Тя също се тревожеше.
Да, ти си тук и ще останеш тук — обещах й аз.
Въздъхнах и поднових усилията си. Напразни ли бяха?
— Знам, че имаш име — казах на жената. — Да не би да е Ребека? Александра? Оливия? Може би нещо по-просто, може би… Джейн? Джийн? Джоан?
Беше по-добре, отколкото нищо, помислих си мрачно аз. Поне им показах как биха могли да си помогнат сами, ако ги хванат някога. Бих могла да помогна поне на съпротивляващите се, а не на другите. Това обаче не ми се струваше достатъчно.
— Не ми помагаш много — промърморих аз. Хванах ръката й с двете си ръце и леко я разтърках. — Няма да е зле да направиш някакво усилие. Приятелите ми и без това са много потиснати. Имат нужда от малко по-добри новини. Освен това, след като Кайл още го няма, ще ни е трудно да евакуираме всички, камо ли пък ако се наложи отново да те носим насам-натам. Знам, че искаш да помогнеш. Това тук е твоето семейство. Това са себеподобните ти. Повечето от тях. Ще ти харесат.
Нежните черта на лицето й продължаваха да не дават признак, че е дошла в съзнание. Беше доста хубава, по един ненатрапчив начин. Чертите й бяха много симетрично разположени върху овалното лице. Беше на около четиридесет и пет, може би дори малко по-млада, или може би малко по-стара. При това неподвижно лице беше трудно да се каже.
— Те се нуждаят от теб — продължих с умоляващ тон. — Ти можеш да им помогнеш. Знаеш толкова много неща, които аз не знам. Докторът се старае толкова много. Заслужава малко помощ. Той е добър човек. Била си Лечител от доста време и тази грижа за здравето на другите може малко да ти е поомръзнала. Мисля, че докторът ще ти хареса. Името ти Сара ли е? Емили? Кристин?
Погалих меката й буза, но тя не реагира и отново взех отпуснатата й ръка. Погледнах синьото небе, което се виждаше през процепите на високия таван. Започнах да мисля за друга неща.
— Питам се какво ли ще направят, ако Кайл не се върне. Колко дълго ще се крият? Ще се наложи ли да потърсят нов дом някъде другаде? Толкова много са… Няма да е лесно. Ще ми се да им помогна, но дори да можех да остана, не знам нито един от отговорите на тези въпроси. Може би по някакъв начин ще продължат да стоят тук. Може пък Кайл да не им попречи.
Засмях се, без да ми е смешно, когато се замислих за вероятността това да е така. Кайл не беше предпазлив човек. Но докато положението се изясни, щях да бъда нужна тук. Може би, ако наоколо започнеха да се въртят Търсачи, щяха да имат нужда от моите непредизвикващи съмнение очи. Може би щеше да мине известно време и тази мисъл щеше да ме стопли повече от слънчевите лъчи върху кожата ми. Накара ме да се почувствам благодарна, че Кайл беше толкова невъздържан и егоистичен. Колко време щеше да мине, докато се уверяхме, че сме в безопасност?