— Чудя се как ли изглежда тук, когато е студено. Почти не си спомням да съм почувствала студ. Или пък когато вали? Все някога и тук би трябвало да вали, нали така? При толкова много дупки на покрива сигурно става доста мокро. Чудя се къде ли спят тогава всички? — Въздъхнах. — Може би ще се наложи да разбера, въпреки че не би трябвало да разчитам на това. Теб това изобщо ли не те интересува? Ако се събудиш, може би ще узнаеш отговорите. Аз съм любопитна. Ще попитам Иън за това. Интересно е да си представи човек как нещата тук може да се променят… Предполагам, че лятото няма да продължи безкрайно.
Пръстите й потрепнаха за миг в ръката ми. Изненадах се, защото мислите ми се рееха далеч от жената на кушетката и меланхолията беше започнала да ме завладява, което напоследък ми се случваше често.
Погледнах я. В лицето й нямаше промяна, ръката й продължаваше да е неподвижна в моята, а лицето отпуснато. Може би просто си бях въобразила.
— Казах ли нещо, което те интересува? За какво говорех? — Започнах трескаво да мисля, като продължавах да се взирам в лицето й. — Дъждът ли беше причината? Или възможността за промяна? Промяна? Предстои ти да видиш много промени, но първо трябва да се събудиш.
Лицето й не изразяваше нищо, а ръката остана неподвижна.
— Значи промяната не те интересува. Не те обвинявам. Аз също не искам да има промяна. Ти като мен ли си? Искаш ли лятото да продължи?
Ако не наблюдавах толкова внимателно лицето й, нямаше да забележа лекото помръдваме на клепачите й.
— Лятото ти харесва, така ли? — попитах с надежда.
Устните й помръднаха.
— Лятото?
Ръката й потрепна.
— Това ли е името ти — Лято? Лято? Хубаво име.
Ръката и се сви в юмрук, а устните се разтвориха.
— Събуди се, Лято. Знам, че можеш, Лято? Чуй ме, Лято. Отвори очи, Лято.
Очите й бързо премигнаха.
— Докторе — извиках през рамо аз. — Докторе, събуди се.
— Ха?
— Мисля, че идва в съзнание! — Отново се загледах в жената. — Продължавай, Лято. Можеш. Знам, че е трудно. Лято, Лято, Лято.
Отвори очи. Лицето й се сгърчи. Болка ли изпитваше?
— Донеси „Без болка“, докторе. Побързай.
Жената стисна ръката ми и отвори очи. Отначало те не бяха на фокус, а само огледаха светлата пещера. Кой знае каква странна и неочаквана гледка представляваше това място за нея.
— Ще се оправиш, Лято. Ще се оправиш. Чуваш ли ме, Лято?
Очите й се спряха върху мен и зениците се свиха. Вгледа се в лицето ми. После се отдръпна от мен и се изви, опитвайки се да избяга от кушетката. От устните й се отрони тих дрезгав вик, изразяващ паника.
— Не, не, не! — извика тя. — Никога вече!
— Докторе!
Той дойде и застана от другата страна на леглото както преди, докато оперирахме.
— Всичко е наред, госпожо — увери я той. — Тук никой няма да ви нарани.
Жената беше затворила очи и остана свита върху тънката постелка.
— Мисля, че името й е Лято.
Тя бързо ме погледна и отново направи гримаса.
— Очите, Скит — рече тихо докторът.
Премигнах и разбрах, че слънцето огрява лицето ми.
— Ох! — Оставих жената да издърпа ръката си.
— Недей! Моля те! — замоли се тя. — Не пак.
— Шшт — рече тихо докторът. — Лято? Хората ми викат „Докторе“. Никой не се кани да ти направи нещо. Всичко ще бъде наред.
Отдръпнах се от тях и застанах в сянка.
— Не ме наричайте така! — изхлипа жената. — Това е нейното име! Не го казвайте отново!
Бях объркала имената. Мел възрази срещу обзелото ме чувство за вина.
Грешката не е твоя. Лято е и човешко име.
— Няма, разбира се — обеща докторът. — Как е името ти?
— Аз… аз… не знам! — проплака тя. — Какво стана? Коя бях аз? Не ме превръщайте отново в някой друг.
Тя започна да се тресе върху кушетката.
— Успокой се, всичко ще е наред. Обещавам. Никой няма да те превръща в нещо друго. Отново ще си ти и ще си спомниш името си. То ще се върне.
— Кой си ти? — попита тя. — Коя е тя? Тя прилича на… прилича на такава, каквато бях. Видях очите й!
— Аз съм доктор и съм човек също като теб. Виждаш ли? — Той застана с лице към светлината и й намигна. — И ти и аз, всеки от нас е себе си. Тук има много хора. Толкова ще се зарадват като те видят.
Тя отново се сви.
— Човеци! Страхувам се от човеци.
— Не, ти не се страхуваш. Съществото, което беше в тялото ти, се страхуваше от човеците. Тя беше душа, помниш ли? А сега си спомни каква си била преди това, преди тя да е била там? Отново си човек, отново си същата както преди.