— Не мога да си спомня името си — каза уплашена тя.
— Знам. Ще се сетиш.
— Ти доктор ли си?
— Да.
— Аз бях… тя също беше. Беше… Лечител. Нещо като доктор. Казваше се Лятна Песен. Коя съм аз?
— Ще разберем. Обещавам ти.
Отстъпих бавно към изхода. Труди ще е подходяща за помощница на доктора или може би Хайди. Някой със спокойно лице.
— Тя не е човек! — прошепна напрегнато жената на доктора, забелязвайки, че се движа.
— Тя е приятел. Не се страхувай. Помогна ми да те върна обратно.
— Къде е Лятна Песен? Беше изплашена. Имаше хора…
Измъкнах се навън, докато вниманието й беше другаде. Чух зад себе, че докторът отговаря на въпроса.
— Ще отиде на друга планета. Помниш ли къде е била преди да дойде тук?
Предположих, че името й можеше да подскаже отговора.
— Била е… Прилеп? Можела е да лети… Можела е да пее… Аз помня… но това е било… не е било тук. Къде съм?
Забързах надолу по коридора, за да намеря някой, който да помага на доктора. Изненадах се, когато видях отпред светлината на голямата пещера — изненадах се, защото беше много тихо. Обикновено там се чуваха гласове още преди да се покаже светлината. Беше по обед. Би трябвало да има някой в голямата градина, дори само да минава през нея.
Излязох от тунела на обляната от обедното слънце огромна пещера и видях, че е празна. Младите листенца върху корените на пъпешите бяха тъмно зелени, по-тъмни на фона на сухата земя, върху която се бяха разпрострели. Земята беше много суха. Бурето за напояване стоеше готово за тази цел и маркучите бяха поставени в браздите. Но при първобитното устройство нямаше никой. Стоеше изоставено отстрани на полето.
Застанах абсолютно неподвижна, опитвайки се да чуя нещо. В огромната пещера цареше зловеща тишина. Къде бяха всички?
Да не се бяха евакуирали без мен? Проряза ме болка от страх и обида. Но те, разбира се, нямаше да тръгнат без доктора. Никога нямаше да го изоставят. Прииска ми се да изтичам обратно през дългия тунел, за да се уверя, че не е изчезнал и той.
И без нас няма да тръгнат, глупачке. Джаред, Джейми и Иън никога не биха ни изоставили.
Права си. Права си. Хайде да… проверим в кухнята?
Затичах се по смълчания коридор, а от продължаващата тишина се почувствах още по-напрегната. Може би причината беше въображението ми и силното туптене на пулса в ушите ми. Разбира се, че би трябвало да има нещо, което да чуя. Ако се успокоя и забавя дишането си, може да чуя гласове.
Но когато стигнах кухнята, тя също се оказа празна откъм хора. Върху масите се виждаха изоставени, изядени наполовина закуски. Имаше филии от последния мек хляб, намазани с фъстъчено масло. Имаше ябълки и консервени кутии с газирани напитки.
Стомахът ми напомни, че не бях яла нищо цял ден, но не му обърнах внимание. Обзелата ме паника беше много по-силна.
Ами ако… ами ако не бяхме успели да се евакуираме навреме?
Не! — извика Мел. — Не, щяхме да чуем нещо! Някой щеше да… или щеше да има… Сигурно още са тук и ни търсят. Няма да се откажат, докато не проверят навсякъде. Не може да е това…
Освен ако ни търсят в момента.
Обърнах се рязко към вратата и се вгледах в тъмното. Трябваше да отида да предупредя доктора. Трябваше да се измъкнем оттук, ако бяхме останали само двамата.
Не! Не може да са заминали! Джейми, Джаред…
Представях си лицата им толкова ясно, като че ли бяха изписани отвътре върху клепачите ми. Прибавих към нейните образи и лицето на Иън, на Джеб, на Труди, на Лили, на Хийт, на Джефри.
Ще ги върнем — зарекох се аз. — Ще ги издирим един по един и ще ги откраднем обратно! Няма да им позволя да ми отнемат семейството!
Ако досега бях имала някакви съмнения на коя страна съм, този момент ги премахна напълно. В никой живот не се бях чувствала така ожесточена и решителна.
Стиснах силно зъби и те изскърцаха. После чух шума от гласове. Напрегнах толкова силно слуха си, за да чуя ехото им по коридора към нас, че дъхът ми спря. Прилепих се безшумно към стената и отново се ослушах.
Идва от голямата градина. От ехото се разбира, че идва от там. Звучи като че ли идва голяма група хора.