— Съжалявам, Съни — обади се Джеб. — Нямах намерение да те изплаша. Но като че ли трябва да се махнем оттук. — Той огледа пещерата, където няколко души се въртяха около входовете и ни наблюдаваха. Изгледа строго Рийд и Лусина и те моментално се шмугнаха в тунела към кухнята. — Може би ще трябва да се преместим при доктора — продължи той с въздишка и погледна замислен дребната жена. Предположих, че съжалява, че ще пропусне нови любопитни истории.
— Точно така — каза Кайл. Продължи да държи здраво Съни през тънкия кръст и я поведе към южния тунел.
Тръгнах непосредствено след тях, повличайки със себе си и другите, които продължаваха да ме държат.
Джеб спря и всички спряхме заедно с него. Побутна Джейми с приклада на пушката.
— Ти не трябва ли да си на училище, момче?
— О, чичо Джеб, моля те! Моля те! Не искам да пропусна…
— Хайде, вдигай си задника към класната стая.
Джейми ме погледна обиден, но Джеб беше абсолютно прав. Това не беше нещо, което исках той да види, и поклатих глава:
— Би ли казал по пътя на Труди да дойде? Докторът има нужда от нея.
Раменете на Джейми хлътнаха и той издърпа ръката си от моята. Джаред пусна кръста ми, за да заеме мястото.
— Всичко пропускам — рече със съжаление Джейми и се отправи в обратната посока.
— Благодаря, Джеб — прошепнах аз, когато Джейми се беше отдалечил достатъчно, за да не може да ни чуе.
— Няма нищо.
Дългият тунел ми се стори по-тъмен отпреди, защото усещах страха, който излъчваше жената пред мен.
— Всичко е наред — успокояваше я тихо Кайл. — Нищо няма да те нарани, а и аз съм тук.
Запитах се кой е непознатият мъж, който беше заел мястото на Кайл. Бяха ли проверили очите му? Не можех да повярвам, че е таил толкова нежност в едрото си гневно тяло. Сигурно причината ще да е, че беше успял да си върне Джоди и че беше така близко до това, което искаше. Макар да знаех, че това е тялото на неговата Джоди, бях изненадана, че можеше да се държи така нежно с душата вътре в него. Мислех, че не е способен на такова състрадание.
— Как е Лечителката? — попита ме Джаред.
— Събуди се малко преди да дойда при вас — отвърнах аз.
Чух повече от една въздишка на облекчение в тъмното.
— Въпреки, че все още е объркана и много уплашена — предупредих всички аз. — Не помни името си. Докторът се грижи за нея. Ще се уплаши още повече, когато ви види. Опитайте се да не говорите много и се движете бавно…
— Да, да — прошепнаха гласовете в тъмнината.
— И, Джеб, дали можеш да оставиш пушката? Тя все още се страхува малко от човеците.
— Ами… добре — отвърна Джеб.
— Страхува се от човеците? — промърмори Кайл.
— Ние сме лошите — припомни му Иън и ми стисна ръката.
Отвърнах на стискането, доволна за топлината от докосването и силата на пръстите му. Колко още щях да имам възможността да чувствам топлината на нечия ръка върху моята? Кога щях да мина за последен път по този тунел? Сега ли беше?
Не, не още — прошепна Мел.
Изведнъж усетих, че треперя. Иън отново стисна ръката ми и Джаред направи същото.
Продължихме да вървим няколко секунди в мълчание.
— Кайл? — попита плахо Съни.
— Да?
— Не искам да се връщам при Мечките.
— Не е нужно. Можеш да отидеш някъде другаде.
— Но не мога да остана тук, нали?
— Не. Съжалявам, Съни.
Стори ми се, че за миг дишането й секна. Бях доволна, че е тъмно и никой нямаше да види как сълзите започнаха да се търкалят по бузите ми. Нямах свободна ръка, за да ги изтрия, затова ги оставих да капят върху ризата ми.
Най-после стигнахме края на тунела. През входа на болницата струеше слънчева светлина и отразяваше прашинките във въздуха. Чух докторът да говори вътре.
— Това е много добре — казваше той. — Продължавай да мислиш за подробностите. Щом като знаеш стария си адрес, скоро ще се сетиш и за името си, нали?
— А сега, внимавайте — прошепнах аз.
Кайл спря пред сводестия вход. Съни продължаваше да стои притисната до него и той ми даде знак да вляза първа. Поех дълбоко въздух и влязох бавно в пещерата на доктора.