— Предполагам, че ще разберем.
— Това не е честно! — проплака Съни. — А ти защо ще останеш? Защо аз да не мога да остана, а ти да можеш?
Преглътнах с мъка.
— Това няма да е справедливо, нали? Но аз също няма да остана, Съни. Аз също ще трябва да си вървя. И то скоро. Може би ще си тръгнем заедно. — Може би щеше да се почувства по-добре, ако си мислеше, че ще отида на Планетата на Делфините заедно с нея. Поне докато разбере, че не е станало така. Съни щеше да има различен домакин с различни емоции и без връзка с този човек, който стоеше до мен. Може би. При всички случаи обаче щеше да е твърде късно.
— Трябва да замина, Съни. Също както теб. И аз трябва да върна тялото си.
Точно в този момент непосредствено зад мен гласът на Иън наруши тишината рязко като камшик:
— Какво?
Глава 56
Споена
Иън погледна така гневно и трима ни, че Съни потрепери от ужас. Почувствах се странно — сякаш Кайл и Иън си бяха разменили лицата. Само че лицето на Иън продължаваше да е безупречно и носът му не беше счупен. Беше красиво, макар и гневно.
— Иън? — попита недоумяваш Кайл. — Какъв е проблемът?
— Скит — процеди през зъби Иън и протегна напред ръка. Като че ли трудно се въздържаше да не я свие в юмрук.
Ох, ох — помисли си Мел.
Почувствах се ужасно. Не исках да се сбогувам с Иън, но сега трябваше да го направя. Разбира се, че трябваше. Нямаше да е добре да се измъкна през нощта като крадец и да оставя цялото сбогуване на Мелани.
Уморен от чакане, Иън сграбчи ръката ми и ме вдигна от пода. Когато видя, че Съни продължава да ме държи и сякаш се кани също да дойде, той ме разтърси, докато тя ме пусна.
— Какво ти става, бе? — попита Кайл.
Иън присви коляно и го удари силно със стъпалото си в лицето.
— Иън! — изкрещях аз.
Съни се хвърли напред, застана пред Кайл, който се държеше за носа и се мъчеше да се изправи на крака, опитвайки се да го защити с дребното си тяло. От това загуби равновесие и отново се стовари на пода.
— Хайде — изръмжа Иън и ме повлече, без дори да погледне назад.
— Иън…
Той продължи грубо да ме влачи, без да ми даде възможност да говоря. Това беше добре, защото нямах представа какво да кажа. Видях като през мъгла как всички стреснато ни гледаха. Притесних се, че може съвсем да изплаши безименната жена. Не беше свикнала да понася гняв и насилие.
Тогава внезапно спряхме. Джаред препречи изхода.
— Иън, да не би да си се побъркал? — рече изненадан и ядосан той. — Какво правиш с нея?
— Ти знаеше ли за това? — извика Иън в лицето му, избута ме напред и ме разтърси пред Джаред. Зад нас някой тихо проплака. Той ги плашеше.
— Ще я убиеш!
— Знаеше ли какво е намислила? — изрева той.
Джаред го погледна и лицето му изведнъж стана напълно безизразно. Не отговори. Обаче този отговор беше достатъчен за Иън.
Юмрукът му се стовари в лицето на Джаред с такава бързина, че аз не го видях. Само усетих как тялото му се наклони и видях Джаред да отхвръква навътре в тъмния коридор.
— Иън, спри! — замолих се аз.
— Ти спри — озъби ми се той.
Повлече ме през сводестия изход в тунела, а после зави на север. Трябваше почти да тичам, за да не изоставам от дългите му крачки.
— О’Шей! — извика Джаред след нас.
— Аз ли ще я убия? — провикна се през рамо Иън, без да намалява ход. — Аз ли? Ти, лицемерна свиня, такава!
След това около нас настъпи само мрак и тишина. Продължих да се опъвам, опитвайки се да не изоставам. Точно тогава започнах да чувствам пулсирането в ръката си от хватката на Иън. Беше ме стиснал с дългите си пръсти над лакътя здраво, като турникет. Ръката ми изтръпна.
Продължи да ме влачи още по-бързо и аз простенах тихо от болка. Това го накара рязко да спре. Усещах тежкото му дишане в тъмнината.
— Иън, Иън, аз… — задавих се и не можах да продължа. Не знаех какво да кажа, представяйки си гневното му лице.
Изведнъж той ме сграбчи, издърпа ме нагоре, докато краката ми се отделиха от земята, а после ме хвана за раменете преди да успея да падна. Отново побягна напред, но сега ме носеше. Ръцете му не бяха така груби както преди. Беше ме притиснал до гърдите си.
Мина направо през големия площад, без да обръща внимание на изненаданите и даже подозрителни лица. В момента в пещерите ставаха твърде много неочаквани и тревожни неща. Хората тук — Вайълет, Джефри, Анди, Пейдж, Арън, Бранд и още някои, които не можах да видя добре в бързината, бяха уплашени. Разтревожиха се, когато видяха Иън да тича през глава с изкривено от гняв лице и с мен на ръце.