След секунди ги оставихме зад нас. Спря едва когато стигнахме вратите, подпрени на входа за стаята им с Кайл. Изрита настрани червената и тя се стовари с трясък на пода, който проехтя в коридора. След това ме пусна върху дюшека. Застана над мен, а гърдите му продължаваха да се вдигат и спускат от усилието и гнева. Отдръпна се за секунда и бързо постави вратата обратно на мястото й. След това отново се надвеси заплашително над мен.
Поех дълбоко въздух, застанах на колене и протегнах ръце напред с желанието да направят някакво чудо. Нещо, което да мога да му дам, нещо, което да мога да кажа. Обаче ръцете ми бяха празни.
— Ти. Няма. Да. Ме. Напуснеш. — Никога преди не бях виждала очите му да горят с такива ярки, сини пламъци.
— Иън — прошепнах аз — Трябва да разбереш… че не мога да остана. Трябва да го разбереш.
— Не! — кресна ми той.
Отдръпнах се назад, а Иън политна напред и падна на колена върху мен. Зарови лице в корема ми, в ръцете ми. Трепереше силно и шумно, а гърдите му се раздираха от отчаяни ридания.
— Не, Иън, не — замолих се аз. Беше по-лошо, отколкото когато беше ядосан. — Недей, моля те. Моля те, недей.
— Скит — простена той.
— Иън, моля те. Недей да се чувстваш така. Недей. Толкова съжалявам. Моля те.
Аз също плачех и се тресях, може би защото той ме разтърсваше.
— Не можеш да напуснеш.
— Трябва. Трябва — изхлипах аз.
След това продължи дълго да плаче без думи. Сълзите му пресъхнаха преди моите. След известно време се изправи и отново ме вдигна на ръце. Изчака, докато отново бях способна да говоря.
— Съжалявам — прошепна Иън. — Бях лош.
— Не, не. Аз съжалявам. Трябваше да ти кажа, когато видях, че не се сети. Просто… не можах. Не исках да ти кажа… не исках да се измъчваш… да се измъчвам и аз. Беше егоистично от моя страна.
— Трябва да поговорим за това, Скит. Това не е нещо решено окончателно. Не може да е.
— Решено е.
Той поклати глава и стисна зъби.
— От колко време? От колко време го планираш?
— От идването на Търсачката — прошепнах аз.
Той кимна, изглежда очакваше този отговор.
— И ти си каза, че трябва да разкриеш тайната си, за да я спасиш. Не мога да го разбера. Обаче това не означава, че трябва да отидеш някъде. Само защото сега докторът знае… това не означава нищо. Ако знаех дори за миг, че е така, че едното действие ще повлече другото, нямаше да стоя там и да ти позволя да му покажеш. Никой няма да те принуди да легнеш на проклетата му носилка. Ще му счупя ръцете, ако се опита да те докосне!
— Иън, моля те.
— Те не могат да те накарат, Скит! Чуваш ли ме? — Той отново се разкрещя.
— Никой не ме кара. Аз не показах на доктора как да извърши разделянето, за да спаси Търсачката — прошепнах аз. — Присъствието й тук просто ме подтикна да реша… по-бързо. Направих го, за да спася Мел, Иън.
Ноздрите му се разшириха, но не каза нищо.
— Тя е затворена тук вътре. Все едно, че е в затвор — дори е по-лошо. Дори не мога да го опиша. Тя е като призрак. А аз мога да я освободя. Мога да направя така, че пак да е такава каквато е била.
— Ти също заслужаваш живот, Скит. Заслужаваш да останеш.
— Но аз я обичам, Иън.
Той затвори очи и бледите му устни станаха мъртво бели.
— Но аз те обичам — прошепна той. — Това няма ли значение?
— Разбира се, че има, и то много. Не виждаш ли? Това само го прави по-… наложително.
Той рязко отвори очи.
— Толкова ли е непоносимо да ми позволиш да те обичам? Това ли е причината? Мога да си държа устата затворена, Скит. Няма да го кажа отново. Можеш да си с Джаред, ако искаш това. Само остани.
— Не, Иън! — Взех лицето му между ръцете си. Усетих кожата му опъната и твърда върху костите. — Не, аз… аз също те обичам. Аз, малкото сребърно червейче в тила й. Обаче тялото ми не те обича. То не може да те обича. Никога не мога да те обичам в това тяло, Иън. То ме разделя на две. Непоносимо е.
Аз бих могла да го понеса. Но да го гледам как страда заради ограниченията на тялото ми? Това не.
Той отново затвори очи. Гъстите му черни мигли бяха мокри от сълзи. Виждах ги как проблясват.
Ох, давай. — Мел въздъхна. — Направи каквото искаш. Аз… ще отида в другата стая — добави сухо тя.