— Не ми пречи, Скитнице. И без това не съм напълно с всичкия си. — Той изправи и двама ни на крака.
— Къде? — настоях аз.
— Отиваме надолу през източния тунел, покрай полето до самия край.
— До стаята за игри ли?
— Да. После ще останеш да чакаш там, докато докарам останалите.
— Защо? — Думите му ми прозвучаха налудничаво. Да не би да искаше да играем футбол? За да намали напрежението ли?
— Защото това ще бъде подложено на обсъждане. Ще свикам съд, Скитнице, и ти ще трябва да се подчиниш на решението ни.
Глава 57
Приключване
Този път съставът на съда беше малоброен, не като при процеса за живота на Кайл. Иън доведе само Джеб, доктора и Джаред. Разбираше, без да му се казва, че Джейми в никакъв случай не трябва да бъде допуснат до него.
Това, което имах да му кажа за сбогом, трябваше да му бъде предадено от Мелани. Аз не можех да изтърпя подобно нещо, не и с Джейми. Не ме интересуваше дали бе проява на малодушие от моя страна. Не можех да го направя.
Имаше само една синя лампа, която хвърляше кръг слаба светлина върху каменния под. Насядахме около светлия кръг. Бях сама, а четиримата мъже седяха срещу мен. Джеб дори беше донесъл пушката. Все едно беше съдийско чукче и щеше да придаде по-официален характер на събитието.
Миризмата на сяра извика спомените за мъчителните дни на моя траур. Имаше спомени, за чиято загуба нямаше да съжалявам, след като си отидех.
— Как е тя? — попитах нетърпеливо доктора, докато останалите се настаняваха и още не бяха започнали. Този съд беше напразно губене на малкото време, което ми оставаше. Тревожеха ме по-важни неща.
— Кой? — попита уморено той.
Загледах се в него няколко секунди и изведнъж отворих широко очи.
— Съни няма ли я? Вече?
— Кайл реши, че е жестоко да я оставим да продължи да страда. Чувстваше се… нещастна.
— Щеше ми се да се сбогувам с нея — казах повече на себе си аз. — И да й пожелая късмет. Как е Джоди?
— Още не отговаря.
— А тялото на Лечителката?
— Труди я отведе. Мисля, че отидоха да й дадат нещо за ядене. Сега се мъчат да й намерят временно име, което да й харесва, за да й казваме някак, а не само тялото. — Той се усмихна малко пресилено.
— Тя ще се оправи. Сигурна съм — казах аз, опитвайки се сама да повярвам на думите си. — Джоди също. Всичко ще е наред.
Никой не реагира на лъжите ми. Знаеха, че говоря така заради себе си.
Докторът въздъхна.
— Не искам да съм дълго далеч от Джоди. Може да има нужда от нещо.
— Да — съгласих се аз. — Хайде да приключваме. — Колкото по-бързо, толкова по-добре, защото това, което щеше да се каже тук, нямаше значение. Докторът бе приел условията ми. И въпреки това една глупава част от мен се надяваше… надяваше се, че има решение, което ще уреди чудесно всичко и ще ме остави заедно с Иън, а Мел с Джаред и абсолютно никой нямаше да страда. Най-добре беше бързо да разсея тази невъзможна надежда.
— Добре — рече Джеб. — Скит, ти какво смяташ?
— Ще върна обратно живота на Мелани. — Категорично и кратко — тук нямаше място за аргументи против.
— Иън, а ти на какво мнение си?
— Скит ни е нужна тук.
Категорично и кратко — копираше ме.
Джеб кимна като на себе си.
— Нещата не са така прости. Скит, защо трябва да се съглася с теб?
— Ако беше ти, нямаше ли да поискаш да си върнеш тялото? Не можеш да откаже това на Мелани.
— Иън — обърна се към него Джеб.
— Трябва да гледаме от какво ще имаме по-голяма полза, Джеб, Скит вече ни донесе повече здраве и сигурност, отколкото сме имали някога. Тя е от жизнено значение за оцеляването на обществото ни — за оцеляването на цялата човешка раса. Един човек не може да бъде пречка за това.
Той е прав.
Никой не те пита.
— Скит, какво каза Мел? — обади се Джаред.
Ха — възкликна Мел.
Вгледах се в очите на Джаред и се случи нещо много странно. Целият процес на претопяване и появата на нова сплав, на онази метаморфоза, през която току-що бях преминала, остана на заден план, набутан в най-малката част от тялото ми, в онова ъгълче, което заемах физически. Останалата ми част копнееше за Джаред със същия отчаян, почти безумен глад, който изпитвах към него още от първия миг, когато го видях тук. Това тяло не принадлежеше нито на мен, нито на Мелани. То принадлежеше на него. Тук наистина нямаше място за двете.