— Мелани иска обратно тялото си. Иска обратно живота си.
Лъжкиня. Кажи им истината.
Не.
— Лъжкиня — каза Иън. — Виждам те как спориш с нея. Обзалагам се, че е съгласна с мен. Тя е добър човек. Знае колко много се нуждаем от теб.
— Мел знае всичко, което знам и аз. Тя ще може да ви помогне. А също и тялото домакин на Лечителката. Тя знае много повече от мен. Ще се справите. Справяхте се и преди да дойда тук. Ще оцелеете също както преди.
Джеб изпухтя и се намръщи.
— Не знам, Скит. Иън има право.
Погледнах ядосана стария човек и видях, че Джаред направи същото. Извърнах очи, за да не гледам този мълчалив сблъсък и погледнах мрачно доктора. Той срещна погледа ми и лицето му се сви от болка. Разбра за какво му напомням. Беше обещал. Съдът не можеше да пренебрегне това.
Иън наблюдаваше Джаред — не беше забелязал мълчаливите погледи, които си разменихме.
— Джеб — възрази Джаред, — тук има само едно решение. Знаеш го.
— Така ли, момче. На мен пък ми се струва, че има куп решения.
— Това е тялото на Мелани!
— Но също и на Скит.
Джаред потисна желанието си да му отговори спонтанно и продължи с аргументите:
— Не можеш да оставиш Мелани затворена вътре — това прилича на убийство, Джеб.
Иън се наведе напред към светлината и лицето му изведнъж отново стана гневно.
— А какво е това, което искаш да причиниш на Скит, Джаред? Както и на всички нас, ако ни я отнемеш?
— Теб не те е грижа за никого от останалите! Ти просто искаш да задържиш Скит за сметка на Мелани — за теб нищо друго няма значение.
— А ти пък искаш да имаш Мелани за сметка на Скит. След като по този въпрос има равенство, тогава всичко трябва да се сведе до това какво ще бъде най-добре за всички останали.
— Не! Свежда се до това какво иска Мелани! Това е нейното тяло!
И двамата стояха полуизправени със стиснати юмруци и изкривени от гняв лица.
— Успокойте се, момчета! Веднага се успокойте — заповяда им Джеб. — Това е съд. Трябва да запазим спокойствие и да разсъждаваме трезво. Трябва да обмислим въпроса от всички страни.
— Джеб — започна отново Джаред.
— Млъкни! — Джеб задъвка устната си. — Добре, ето как виждам аз тази работа. Скит е права…
Иън скочи на крака.
— Стой! Седни си на мястото. Остави ме да довърша.
Джеб го изчака да седне отново. Виждаше се как сухожилията играят по изпънатия врат на Иън.
— Скит е права — повтори Джеб. — Мел се нуждае отново от тялото си. Но — добави бързо той, когато видя Иън отново да се надига — аз не съм съгласен с останалото, Скит. Мисля, че ние наистина се нуждаем изключително много от теб, дете. Навън ни издирват Търсачи, а ти можеш да разговаряш директно с тях. Останалите от нас не могат да го правят. Ти спасяваш животи, аз трябва да мисля за благополучието на домашните си.
Джаред заговори през стиснати зъби:
— Ами очевидно тогава трябва да й намерим друго тяло.
Помръкналото лице на доктора светна. Гъстите, бели вежди на Джеб се вдигнаха нагоре. Очите на Джаред се разшириха и той сви устни. Погледна ме и се замисли…
— Не! Не! — извиках аз и енергично поклатих глава.
— Защо, Скит? — попита Джеб. — Идеята не ми се струва чак толкова лоша.
Преглътнах и поех дълбоко въздух, за да не прозвучи гласът ми истерично.
— Джеб, изслушай ме внимателно. Джеб, уморих се да бъда паразит. Не можеш ли да разбереш това? Мислиш ли, че искам да вляза в друго тяло и да започна всичко отначало? Трябва ли да се чувствам вечно виновна, че съм отнела живота на някого? Трябва ли да направя така, че да ме мрази и някой друг? Вече едва ли мога да се нарека душа — обичам прекалено много вас, човеците, с вашите грубости. Не е редно да съм тук и мразя това чувство.
Поех отново въздух и продължих да говоря, въпреки че сълзите ми започнаха да капят:
— И какво, ако нещата се променят? Какво, ако ме сложите в друг, ако открадна нечий живот и всичко тръгне зле? Какво ще стане, ако след някоя друга любов това тяло ме накара да се върна обратно при душите? Ако вече не можете да ми имате доверие? Ако следващия път ви предам? Не искам да ви причинявам зло!
Първата част беше чистата и неподправена истина, но лъжех безогледно за втората. Надявах се те да не усетят това. Постарах се думите ми да бъдат почти неразбираеми, а сълзите ми да преминат във вопли. Никога не бих им причинила зло. Това, което се беше случило тук, беше постоянно, беше част от самите атоми, от които беше съставено малкото ми тяло. Обаче ако им дадях причина да се страхуват от мен, щяха по-лесно да приемат това, което трябваше да се случи.