— Трябва да бъдеш внимателен с това — казах тихо аз.
Докторът беше взел китката на Джоди и броеше наум. Сви устни, когато чу гласа ми, и се наложи да започне да брои отново.
— Да, докторът ми каза — отвърна Кайл, без да сваля очи от лицето на Джоди. Под очите имаше две тъмни, еднакви подутини. Пак ли му бяха счупили носа? — Внимавам. Просто не исках да я оставя да стои самичка там. Беше толкова тъжна и така… сладка.
— Сигурна съм, че щеше да се зарадва, ако знаеше.
Той кимна и продължи да гледа Джоди.
— Има ли нещо, което бих могъл да направя тук? Нещо, с което да помогна?
— Говори й, повтаряй името й, говори й за неща, които би могла да си спомни. Говори й дори за Съни. Това помогна при домакина на Лечителката.
— Манди — поправи ме докторът. — Тя каза, че не е точно това, но че е близо.
— Манди — повторих аз. Не че имаше нужда да го запомня. — Къде е тя?
— С Труди — това беше удачно решение. Труди е тъкмо подходящият човек.
— Мисля, че я е сложила да спи.
— Това е добре. Манди ще се оправи.
— Надявам се — каза докторът и се усмихна, но мрачното изражение не се промени много. — Имам много въпроси към нея.
Погледнах дребната жена. Все още не можех да повярвам, че е по-възрастна от тялото си. Лицето й беше отпусната и безизразно.
Малко ме изплаши — беше толкова жизнена, когато Съни беше вътре. Щеше ли Мел…?
Аз съм още тук.
Знам. С теб всичко ще е наред.
Като с Лейси. — Тя премигна. Същото сторих и аз.
Никога като Лейси.
Докоснах леко ръката на Джоди. В някои отношения тя много приличаше на Лейси. Матова кожа, черна коса и много дребна. Можеха да бъдат почти като сестри, макар че миловидното, уморено лице на Джоди никога не би могло да изглежда противно.
Кайл си беше глътнал езика и продължаваше да държи ръката й.
— Ето така, Кайл — каза аз. Отново докоснах ръката й. — Джоди? Джоди, чуваш ли ме? Кайл те чака, Джоди. Навлече си големи неприятности да те докара тук. Всички, които го познават, искат да го пребият от бой. — Усмихнах се горчиво на грамадния мъж и видях как устните му също се изкривиха, макар че не вдигна глава, за да види усмивката ми.
— Не че ще се изненадаш да го чуеш — обади се застаналият до мен Иън. — Кога не е било така, а Джоди? Радвам се отново да те видя, скъпа. Макар да се питам дали и ти изпитваш същото. Трябва да е било твърде приятно да се отървеш за дълго от този идиот.
Кайл не беше забелязал, че брат му е тук, залепен като гербова марка за мен, преди Иън да заговори.
— Разбира се, ти помниш Иън. Никога не е могъл да ме настигне в каквото и да било, но продължава да се опитва. Ей, Иън — добави Кайл, без да отмества погледа си, — имаш нещо да ми кажеш ли?
— Всъщност не.
— Чакам извинение.
— Продължавай да чакаш.
— Можеш ли да повярваш, Джоди? Той ме ритна в лицето. Без абсолютно никаква причина.
— Защо изобщо трябва да има извинение, а Джоди?
Беше странно, но приятно да слуша човек как двамата братя се разправят. Присъствието на Джоди правеше тази разправия по-безобидна, дори забавна. Аз бих се събудила от нея. Ако бях на нейно място, вече щях да се усмихвам.
— Продължавай, Кайл — прошепнах аз. — Точно това е начинът. Тя ще се свести.
Искаше ми се да се запозная с нея, да разбера какво представлява. Можех само да си представя израженията на Съни. Как ли щяха да се почувстват всички тук, когато за пръв път се запознаеха с Мелани? Щеше ли да бъде за тях същото, все едно че няма разлика? Щяха ли наистина да почувстват, че ме няма, или Мелани просто щеше да изпълнява ролята, която имах?
Може пък да я намерят за напълно различна. Може да се наложи да започват пак да свикват. Може пък тя да се нагоди към обстановката тук така, както аз никога не бих могла да се нагодя… Представих си я, което означаваше, че представям себе си, сред тълпа от приятелски лица. Представих си нас двете с Фрийдъм в ръце и всички хора, които така и не бяха ми се доверявали, приветливо да й се усмихват.
Защо това ме кара да чувствам как очите ми се пълнят със сълзи? Наистина ли бях толкова дребнава?
Не — увери ме Мел. — Ще им липсваш, разбира се, че ще им липсваш. Всички добри хора тук ще почувстват загубата ти.