Изглежда, че най-после беше приела решението ми.
Не съм го приела — възрази тя. — Просто не виждам начин да те спра. И чувствам колко е близко. И съм уплашена. Не е ли смешно? Направо съм ужасена.
И двете се чувстваме така.
— Скит? — обади се Кайл.
— Да?
— Съжалявам.
— Ама… защо?
— Че се опитах да те убия — каза небрежно той. — Мисля, че сбърках.
Иън ахна от изненада.
— Моля те, докторе, кажи ми дали имаш някакво записващо устройство?
— Нямам, Иън. Съжалявам.
Иън поклати глава.
— Този момент трябва да се запамети. Не съм предполагал, че ще доживея да видя един ден как Кайл О’Шей признава, че е сбъркал. Хайде, Джоди. Това е толкова шокиращо, че би трябвало да те накара да се събудиш.
— Джоди, скъпа, не искаш ли да ме защитиш? Кажи на Иън, че никога преди не съм грешил. — Той се засмя.
Беше хубаво. Беше хубаво да знам, че съм спечелила благоразположението на Кайл преди да си отида. Не се бях надявала на такова нещо. Вече нямаше какво повече да правя тук. Нямаше смисъл да се бавя. Джоди или щеше да дойде в съзнание, или не, но сега нито единият, нито другият изход нямаше да промени намеренията ми.
Затова преминах към третото ми и последно дело — излъгах. Отдръпнах се от кушетката и се протегнах:
— Уморена съм, Иън — казах аз.
Всъщност наистина ли беше лъжа? Не прозвуча съвсем фалшиво. Денят беше прекалено дълъг, беше последният ми ден. Дадох си сметка, че съм била на крак през цялата нощ. Не бях спала от последната акция. Наистина би трябвало да се чувствам изтощена.
Иън кимна.
— Сигурен съм, че е така. Цяла нощ ли остана будна с Леч… с Манди?
— Ами, да — отвърнах и се прозинах.
— Лека нощ, докторе. — Иън ме помъкна към изхода. — Късмет, Кайл. Пак ще дойдем сутринта.
— Лека нощ, Кайл — казах тихо аз. — Доскоро, докторе.
Докторът ме изгледа ядосан, но Иън беше с гръб към него, а Кайл се беше вторачил в Джоди. Срещнах, без да мигна, погледа на доктора.
Иън ме придружи в мълчание през тъмния тунел. Бях доволна, че няма настроение за разговори. Нямаше да мога да се съсредоточа, ако разговаряхме. Усещах как стомахът ми необяснимо защо ту се свива, ту се отпуска.
Бях приключила. Всичките ми задачи бяха изпълнени. Сега трябваше само да изчакам малко и да не заспя, както бях уморена. Това едва ли щеше да е някакъв проблем. Усещах сърцето си да тупти така, сякаш някой блъска с юмрук ребрата ми отвътре. Без повече протакане. Това трябваше да стане тази нощ и Мел също го знаеше. Разбрах го от случилото се днес с Иън. Колкото повече се бавех, толкова повече сълзи, спорове и кавги щях да предизвиквам. Толкова по-вероятно беше също някой да се изпусне и Джейми да разбере истината. Нека Мел да му обясни, след като всичко вече ще е приключило. Така ще е по-добре.
Много ти благодаря — помисли си Мел. Изреди думите бързо, на един дъх.
Сарказмът не можеше да прикрие страха й.
Съжалявам. Нали няма да си прекалено против?
Тя въздъхна. Как бих могла? Бих направила всичко, което поискаш от мен, Скит.
Грижи се за тях и от мое име.
Бих го направила и без да ми казваш.
Също и за Иън.
Ако той ми позволи. Имам чувството, че може би вече няма да ме харесва много.
Дори и ако не ти позволи.
Ще направя за него всичко, каквото мога, Скит. Обещавам.
Иън спря пред червената и сивата врата на стаята си. Повдигна въпросително вежди и аз кимнах. Нека си мисли, че продължавам да се крия от Джейми. Това също беше вярно.
Иън отмести червената врата и аз се насочих право към дюшека отдясно. Легнах там, свита на топка, и скръстих треперещите си ръце пред разтуптяното ми сърце, опитвайки се да ги скрия. Иън легна настрани до мен, като продължаваше да ме държи плътно до гърдите си. Така щеше да е добре. Знаех, че накрая, когато заспи, наистина ще започне да размахва ръце на всички страни, само че така можеше да усети, че треперя.
— Всичко ще е наред, Скит. Знам, че ще намерим разрешение.
— Аз наистина те обичам, Иън. — Това беше единственият начин да се сбогувам с него. Единственият, който той би приел. Знаех, че по-късно ще си спомни и ще разбере. — Обичам те с цялата си душа.
— Аз също те обичам истински, моя Скитнице.