По-голяма от края на всеки от деветте ми живота. По-голяма, отколкото да скочиш в асансьорна шахта. Не очаквах повече движения и мисли. Какъв край беше този?
Лицето от спомена ме кара да дойда на себе си. Това е моето лице. Но не си спомням това…
Джейми, Джаред. Сърцето ми подскочи, но усещането е особено, нещо не е наред. Твърде малко е… и бие неравномерно.
Вече няма нищо.
— Скит? Чуваш ли ме, Скит? — пита познат глас.
Не беше това името… нали? Ушите ми не реагираха на него, но нещо все пак реагира. Не бях ли аз Венчелистчета Отворени към Луната? Това ли беше? И то не беше. Сърцето ми бие по-бързо, ехо от страха в паметта ми. В главата ми нахлува образ на жена с коса, прошарена от червени и бели нишки, и кротки, зелени очи.
Къде беше майка ми? Но… тя не ми беше майка, нали?
Чувам около мен да отеква някакъв звук, нечий тих глас:
— Скит. Върни се. Няма да те пуснем да си отидеш.
Гласът беше познат и същевременно не беше. Звучеше като… мен?
Къде беше Венчелистчета Отворени към Луната? Не можех да я намеря. Само хиляди празни спомени. Къща, пълна с картини, но без обитатели.
— Използвай „Събуди“ — каза един глас. Не ми беше познат.
Нещо премина по лицето ми, леко като докосване от мъгла. Познавах миризмата. Аромат на грейпфрут. Вдишах по-дълбоко и мозъкът ми изведнъж се проясни. Почувствах, че лежа… но и това не беше съвсем вярно. Не бях… цялата. Почувствах се някак смалена. Ръцете ми бяха по-топли от останалата част на тялото ми и причината беше, че ги държаха. Държаха ги големи ръце, които направо ги поглъщаха.