Миришеше странно — на спарено и малко на плесен. Спомних си миризмата… но бях сигурна, че никога преди не я бях помирисвала през живота си. Не виждах нищо, освен някакво убито червено — вътрешната страна на клепачите ми. Исках да ги отворя и потърсих нужните мускули за това.
— Скитнице? Всички те чакаме, скъпа. Отвори очи.
Този глас, този топъл дъх в ухото ми, беше дори по-познат. Някакво странно усещане премина през вените ми. Усещане, каквото никога преди не бях изпитвала. Звукът спря дъха ми и пръстите ми трепнаха. Исках да видя лицето, на което принадлежеше гласът.
Цвят заля мозъка ми — цвят, който ме викаше от някакъв далечен живот — ярко, пламтящо синьо. Цялата вселена беше яркосиня.
Най-после си спомних името си. Да, точно така беше. Скитница, аз бях Скитница. А също и Скит. Сега си го спомних.
Някой леко докосна лицето ми — лек натиск върху устните ми и върху клепачите. Аха, ето къде са били. Сега, след като ги намерих, можех да ги накарам да премигнат.
— Тя се събужда! — извика развълнуван някой.
Джейми. Джейми беше тук. Сърцето ми отново започва да тупти неравномерно. Трябваше ми секунда, за да могат очите ми да фокусират. Синьото, което прониза очите ми, нищо не струваше — беше прекалено бледо, прекалено измито. Не беше синьото, което исках. Една ръка докосна лицето ми.
— Скитнице?
Погледнах натам, откъдето дойде звукът. Почувствах се много странно, когато си помръднах главата. Не я усетих, както преди, но същевременно я чувствах по същия начин, по които винаги съм я чувствала.
Очите ми зашариха насам-натам и намериха синьото, което търсех. Беше някаква смес от сапфир, сняг и среднощен мрак.
— Иън? Иън, къде съм? — Звукът на гласа, който идваше от гърлото ми, ме уплаши. Прекалено писклив и разтреперан. Беше ми познат, но не беше моя.
— Коя съм аз?
— Ти си си ти — каза ми Иън. — И си точно там, където принадлежиш.
Издърпах ръката си от гигантската ръка, която я държеше. Исках да докосна лицето си, но нечия ръка се протегна към мен и аз замръзнах.
Протегнатата ръка също замръзна над мен.
Отново се опитах да вдигна ръката си, за да се предпазя, но това накара и ръката над мен да се помръдне. Започнах да треперя и ръката се разтрепери.
Ох.
Разтворих и затворих ръката, продължавайки внимателно да я наблюдавам. Това моята ръка ли беше, това малко нещо? Беше като детска, като се изключат дългите нокти, оцветени в розово и бяло, с идеално изпилени гладки дъги. Кожата никак не подхождаше — светла, със странен сребрист оттенък и тук-там със златисти лунички. Беше странна комбинация между сребристо и златисто, което отразяваше образа: можех да видя лице в главата си, като отразено в огледало.
За момент възвръщането на паметта ме хвърли в смут, защото не бях свикнала на толкова много цивилизация — същевременно обаче цивилизацията беше единственото нещо, което познавах. Красива тоалетна масичка с най-различни изящни неща по нея. Изобилие от малки стъклени шишенца с ароматите, които обичах — аз ли ги обичах? Или тя ги обичаше? — толкова много. Орхидея в саксия. Комплект сребърни гребени.
Рамката на голямото кръгло огледало беше с венец от метални рози. Лицето в огледалото беше закръглено, но също не толкова овално. Беше малко. Кожата на лицето имаше същия сребрист оттенък — сребристото на лунната светлина — като ръката. То също беше изпъстрено със златисти лунички около основата на носа.
Широко отворени, сиви очи — сребристото на душата, блещукащо едва-едва зад убития цвят, с гъсти златисти мигли. Бледорозови устни, пълни и почти кръгли, като на бебе. Малки, равни бели зъби зад тях. Трапчинка на брадичката. И навсякъде, ама абсолютно навсякъде вълни от златисторуса коса, която ограждаше лицето ми като ярък ореол и падаше надолу под това, което се виждаше на огледалото.
Моето или нейното лице?
Беше идеалното лице за едно Нощно Цвете. Като точен превод от езика на Планетата на Цветята на човешки език.
— Къде е тя? — попита пискливият ми, разтреперан глас. — Къде е Вет?
Отсъствието й ме изплаши. Никога не бях виждала по-безпомощно същество от това полудете с неговото като че ли огряно от лунна светлина лице и златисторуса коса.
— Тя е точно тук — увери ме докторът. — В контейнера е и е готова за път. Помислихме, че би могла да ни кажеш кое е най-подходящото място да я изпратим.