— Нали не си много против да останеш тук, а Скит? Мислиш ли, че би могла да изтърпиш това? — прошепна той.
Джейми стисна ръката ми. Мелани сложи своята върху неговата, а после Джаред се усмихна и прибави своята отгоре. Труди ме потупа по крака. Джефри, Хийт, Хайди, Анди, Пейдж, Бранд и дори Лили ме гледаха широко усмихнати. Кайл беше дошъл по-близо и също се усмихваше, а усмивката на Съни беше заговорническа.
Колко „Без болка“ ми беше дал докторът? Всичко наоколо излъчваше топлина.
Иън отметна златистия кичур коса от лицето ми и сложи ръка на бузата ми. Беше толкова голяма, че дланта й покриваше страната ми от брадичката до челото. От докосването по кожата ми сякаш мина електрически ток.
Усетих как по бузите ми избива руменина. Сърцето ми никога преди не е било разбивано, но и никога не е преливало от щастие. Засрамих се, беше ми трудно да намеря гласа си.
— Струва ми се, че бих могла — прошепнах аз. — Ако това ще те направи щастлив.
— Няма да е достатъчно — не се съгласи Иън. — Ти трябва също да си щастлива.
Можех само за кратко да издържа погледа му. Срамежливостта ми, която беше нещо толкова ново за мен, ме караше отново и отново да свеждам очи.
— Аз… мисля, че бих могла — съгласих се. — Мисля, че това може да ме направи много, много щастлива.
Щастлива и тъжна, въодушевена и нещастна, защитена и уплашена, обичана и необичана, търпелива и ядосана, миролюбива и буйна, изпълнена и празна… Всичко. Щях да почувствам всичко това. Щяха да бъдат изцяло мои.
Иън продължи да ме гледа изпитателно, докато накрая се вгледах в очите му и бузите ми почервеняха.
— Тогава ще останеш.
Той ме целуна направо пред всички, но аз бързо забравих за публиката. Това беше лесно и в реда на нещата, нямаше раздвоение, нямаше объркване, нямаше възражения. Бяхме само Иън и аз, разтопената скала, която преминаваше през това ново тяло и го разтапяше с докосването си.
— Ще остана — съгласих се аз.
И моят десети живот започна.
Животът и любовта продължиха в последната човешка крепост на планетата Земя, но нещата не останаха съвсем същите. Аз не бях същата.
Това беше моето първо прераждане в тяло от същия вид. Преходът беше много по-труден, отколкото смяната на планетите, защото имах толкова много очаквания, свързани с това, че вече съм била в човешко тяло. Наследих също и много неща от Венчелистчета Отворени към Луната, те не бяха всички приятни.
Наследих голяма скръб и по Въртящата Облаци. Чувствах липсата на майката, която никога не бях познавала, и ми беше мъчно, че страдаше сега. Изглежда на тази планета не можеше да има радост, без да има равна по тежест мъка, за да я балансира върху някаква незнайна скала.
Бях наследила неочаквани ограничения. Бях свикнала с тяло, което беше силно, бързо и високо — тяло, което можеше да бяга в продължение на километри, да издържа без храна и без вода, да вдига тежести и да достига до високи рафтове. Това тяло беше слабо — и то не само физически. Обхващаше го внезапна плахост всеки път, когато не се чувствах сигурна в себе си, което се случваше често напоследък.
Бях наследила роля, ползваща се с уважение в човешкото общество. Сега хората ми носеха разни неща и ми правеха път да вляза първа в някоя стая. Даваха ми най-лесната работа и след това през половината от времето я вършеха вместо мен. Нещо по-лошо, аз се нуждаех от тази помощ. Мускулите ми бяха меки и не бяха свикнали с физически труд. Лесно се уморявах, а опитите ми да скрия това не можеха да заблудят никого. Вероятно нямаше да мога да пробягам и километър без спиране.
Но за това снизходително отношение имаше и друга причина освен физическата ми слабост. Бях свикнала да имам красиво лице, но такова, което хората можеха да гледат със страх, недоверие и дори с ненавист. Новото ми лице не предизвикваше такива емоции. Хората често докосваха бузите ми или просто повдигаха брадичката ми, за да видят по-добре лицето ми. Често ме потупваха по главата (която лесно можеше да бъде достигната, защото бях по-ниска от всички останали, с изключение на децата) и толкова често ме галеха по косата, че престанах да го забелязвам. Онези, които така и не ме приеха преди, правеха това също толкова често, колкото и приятелите ми. Дори Лусинда само привидно се противопостави, когато децата й започнаха да ме следват като две обожаващи ме кученца. Особено Фрийдъм използваше всяка възможност, за да пропълзи в скута ми и да зарови лице в косата ми. Исайя беше твърде едър за такива прояви на привързаност, но обичаше да ме държи за ръка — беше точно толкова голяма, колкото неговата, докато разговаряше развълнуван с мен за Паяците и за Драконите, за футбол и за акции. Децата все още не смееха да се приближат до Мелани, защото преди това майка им ги беше наплашила толкова много, че сега нейните опити да ги окуражи не можеха да променят нещата.