Не тези очи. Моите очи. Сега това бях аз.
Езикът, който установих, че използвам, беше странен, но разбираем. Накъсан, ограничен, равнодушен и обстоятелствен. Невероятно осакатен в сравнение с многото езици, които бях използвала, но въпреки това успяваше да придава изразителност и плавност на изказа, понякога дори красота. Сега това беше моят език.
Моят роден език.
С присъщия за всички ни верен инстинкт се свързах здраво с мисловния център на тялото, вплетох се трайно в неговото дишане и рефлекси до такава степен, че то вече не беше нещо отделно. Станахме едно цяло.
Вече не беше тялото, а моето тяло.
Усетих как упойката престава да действа, измествана от яснота. Приготвих се да посрещна атаката на първия спомен, който всъщност е бил последен, т.е. последните моменти, преживяни от това тяло, споменът за края. Бях подробно предупредена какво ще се случи сега. Тези човешки емоции щяха да бъдат по-силни и по-разтърсващи, отколкото чувствата на всички останали видове, които съм била.
Опитах се да бъда готова за тях.
Споменът нахлу и точно както бях предупредена, беше нещо, за което никой не би могъл да се подготви. Връхлетя ярък и оглушителен. Кожата й беше студена, а крайниците сграбчени от изгаряща болка. В устата си усещаше непоносимо остър метален вкус.
Имаше и едно ново усещане — петото, което никога досега не бях изпитвала. То вземаше частици от въздуха и ги превръщаше в странни послания, наслади и предупреждения за мозъка й — миризми. За мен те бяха отвличащи вниманието и объркващи, но не и за нейната памет. Паметта нямаше време да разпознава новите миризми. Тя извикваше само страх.
Страхът я сграбчи, жесток и подтикващ изтръпналите й, тромави крайници да се движат напред, но същевременно ги спъваше. Да бяга, да се спасява — това беше единственото, което можеше да направи.
Споменът, който не беше мой, беше така страховито силен и ясен, че прекъсна контрола ми, надделя над безпристрастието и над разбирането, че е само един спомен, че не съм аз. Всмукана в ада на последната минута от живота й, аз и тя станахме едно и побягнахме.
Въздухът в ноздрите й беше неприятен. Лош. Лоша миризма. За миг това неприятно усещане ме извади от спомена. Но беше само за миг и после пак бях въвлечена в него, а очите ми от ужас се напълниха със сълзи.
По вените ми премина гореща вълна и силната омраза почти ме задуши. В никой от всичките ми животи не съм изпитвала подобно чувство. В продължение на още един миг тази рязка промяна ме откъсна от паметта. Остър писък прониза ушите ми и запулсира в главата ми. Звукът остърга дихателните ми пътища. Усетих слаба болка в гърлото. Крещене, обясни тялото ми. Ти крещиш.
Вцепених се от изненада и звукът рязко спря. Това вече не беше спомен. Тялото ми — тя мислеше. Говореше ми! Обаче в този момент споменът беше по-силен от изумлението ми.