Тя ме върна към настоящето — към тясната лента на магистралата, която се виеше през пустошта на Аризона, изгаряща под яростното обедно слънце. Загледах се в празното пространство пред мен и усетих празнотата вътре в себе си.
Мислите й едва чуто прозвучаха в главата ми: Не знаеш колко време ти остава.
Сълзите, с които плачех, бяха и на двете.
Глава 9
Разкритието
Преминах бързо през кръстовище И–10, когато слънцето остана зад мен. Не успях да видя много, като се изключат белите и жълтите линии върху пътната настилка и от време на време по някоя голяма зелена стрелка, която ми сочеше да продължавам да се движа на изток. Сега вече бързах. Въпреки, че не бях съвсем наясно защо. Предположих, че е за да се измъкна от всичко това — от болката, от тъгата, от мъката по загубената, безнадеждна любов. Дали това означаваше и желание да се измъкна от това тяло? Не ми идваше наум друг отговор. Все пак щях да задам въпросите си на Лечителя, но имах чувството, че решението вече е взето. Скокла. Пъзла. Прехвърлях думите в главата си и се опитвах да се примиря с тях.