И още един.
— Достатъчно! — викам аз и се отдръпвам от болката, удряща като с камшик. — Достатъчно! Постигна своето! Сега и аз не мога да живея без тях. Така по-добре ли се чувстваш? Защото това не ми оставя много възможности за избор, нали? Само един — да се отърва от теб. Искаш ли Търсачката да влезе в теб? — Уф! Тази мисъл ме накара да потръпна, като че ли аз щях да бъда тази, която ще я приеме.
Има и друг избор, подсказва ми тихо Мелани.
— Така ли? — питам с нескрит сарказъм. — Покажи ми го.
Вгледай се и ще видиш.
Продължавах да гледам планинския връх. Той изпълва пейзажа — внезапно извисила се скала, заобиколена от равнина, покрита с оскъдни шубраци. Интересът й към него насочва погледа ми към очертанията му, към неговия проточил се в две посоки неравен хребет.
Бавна, груба извивка, след това рязък завой на север, друг внезапен завой в обратна посока, после лъкатуши дълго обратно на север, а след това рязко се спуска на юг и преминава в друга плитка извивка.
Не на север и на юг, така както винаги съм си представяла, че сочат линиите в нейната объркана памет, а нагоре и надолу. Очертания на планински връх. Линиите, които водеха до Джаред и Джейми. Това беше първата линия. Началният етап.
Мога да ги намеря.
Можем да ги намерим, поправи ме тя. Ти не знаеш всички посоки. Както и за бунгалото, така и за тях не съм ти казала всичко.
Не разбирам. Къде води той? Как може да ни води един планински връх? Докато мисля за това, усещам, че пулсът ми се е ускорил. Джаред беше наблизо. Можех да стигна до Джейми. Тя ми показа отговора.