След това идва споменът за самата снимка. Гледала я е хиляди пъти, без дори да я забележи. Тя е черно-бяла, но е избледняла и е станала сива. Малка селска дървена къща. Ниска дъсчена ограда, очертанията на няколко коня между оградата и къщата. А зад всичко това острият, познат профил. Има думи, един надпис, надраскан с молив през горното бяло поле на снимката.
Ранчо Страйдър, 1904, в утринните сенки на…
— Пикачо Пийк — казах тихо аз.
Той ще трябва да е разгадал линиите, дори и да не са намерили Шарън. Знам, че Джаред ще се сети какво означават. По-умен е от мен, а и снимката е у него, вероятно се е сетил преди мен за отговора. Може да е съвсем наблизо…
Представих си цялото им пътуване. Видях как Джаред, Джейми и Мелани се придвижваха предпазливо през страната. Винаги през нощта в техния откраднат джип, който не биеше на очи. Това им отне седмици. Видях мястото, където тя ги напусна в един горски резерват извън града, съвсем различен от празната пустиня, с която бяха свикнали. Студената гора, в която щяха да се крият Джаред и Джейми и да чакат, им се бе сторила някак по-безопасна, защото гъстите клони ги скриваха, не бяха като оскъдните пустинни храсти, които не бяха надеждно прикритие. Същевременно обаче гората бе по-опасна с непознатите си миризми и звуци.
После последва раздялата. Споменът бе така болезнен, че бързо го прескочихме потръпвайки. След това видяхме изоставената сграда, в която тя се бе скрила и наблюдаваше къщата на отсрещната страна на улицата в очакване на шанса си. Надяваше се там зад стените й или в някое тайно място в сутерена да се крие Шарън.
Не трябваше да ти позволявам да видиш това — долавям едва-едва мисълта на Мелани. Личи си, че е уморена. Нахлуването на спомените, вътрешната борба и принудата са я изтощили. Ти ще кажеш къде да я намерят. Ще убиеш и нея.
— Да — изразявам гласно мисълта си аз. — Трябва да изпълня дълга си.
Защо? — пита едва чуто, почти като на сън тя. Какво удоволствие ще ти достави това?
Не исках да споря с нея и затова не отговорих.
Планината пред нас се извисяваше все по-голяма. След малко щяхме да бъдем в подножието й. Видях малък комплекс за почивка със смесен магазин, ресторант за бързо хранене, граничещ с покрита с бетон площадка, където имаше наредени каравани за преспиване. Само малка част от тях бяха обитаеми. В горещината на наближаващото лято нямаше да бъдат особено удобни за престой.
А сега какво? — запитах се аз. Да спра за късен обяд или за ранна вечеря? Да напълня резервоара и да продължа за Тусон, за да съобщя за новите си открития на Търсачката?
Тази мисъл ми беше толкова противна, че стиснах зъби от внезапното надигане на празния ми стомах. Натиснах машинално спирачките и те остро изскърцаха, докато спирах точно по средата на пътната лента. Имах късмет. Нямаше коли, които да ме ударят отзад. Нямаше и други шофьори, които да спрат и да ми предложат помощта си. В момента пътят беше пуст. Слънцето огряваше безмилостно пътната настилка и въздухът над нея трептеше.
Не трябваше да приемам като предателство идеята да продължа по пътя, който считах за правилен. Моят първи език, истинският език на душата, който се говореше само на планетата, от която произхождахме, нямаше дума за предателство или предател, нито дори и за лоялност, защото при липсата на противник тя губеше смисъл.
Въпреки това изпитах силно чувство за вина само при мисълта за Търсачката. Щях да сбъркам, ако й кажа това, което знаех. Да сбъркам ли, как? Подложих на ожесточена преценка собствената си мисъл. Ако спра тук и продължа да слушам подмамващите внушения на домакина си, щях наистина да стана предател. Това беше невъзможно. Аз бях душа.
И въпреки това знаех какво искам по-силно и по-ясно от всичко друго, което бях искала през всичките ми предишни осем живота. Образът на Джаред затанцува зад клепачите ми, когато премигнах срещу слънцето. Този път това не беше паметта на Мелани, а моята собствена. Сега тя не ми налагаше нищо. Почти не я усещах в главата си, докато чакаше. Представих си я как е затаила дъх, като че ли това беше възможно, докато взема решение.