Не можех да отделя себе си от нуждите на това тяло. То беше самата аз повече, отколкото имах намерение да бъде. Аз ли исках или то искаше? Това разграничение имаше ли някакво значение сега?
В огледалото за обратно виждане вниманието ми беше привлечено от приближаваща се кола, която все още беше много далеч. Натиснах педала на газта и потеглих бавно към малкия магазин в сянката на върха. Всъщност трябваше да направя само едно нещо.
Глава 10
Обръщането
Електрическият звънец иззвъня, съобщавайки, че в магазина влиза нов посетител. Огледах се виновно и наведох глава зад щанда със стоки, който разглеждахме.
Престани да играеш ролята на престъпница — посъветва ме Мелани.
— Не играя — отвърнах троснато аз.
Дланите на ръцете ми се покриха със студена пот, въпреки че в малкото помещение беше доста топло. През широките прозорци проникваше много слънчева светлина и шумният, задъхващ се климатик, не успяваше да се справи.
Коя? — попитах аз.
По-голямата — отговори тя.
Грабнах по-голямата от двете чанти. Имаше брезентова презрамка, която като че ли щеше да издържи повече, отколкото можех да нося. После заобиколих ъгъла, за да отида до рафта с бутилирана вода.
Можем да носим три галона — реши тя. Това ни дава три дни, през които да ги намерим.
Поех дълбоко въздух, като се опитвах да се убедя, че нямам намерение да участвам в това. Просто исках да измъкна повече информация от нея, това беше всичко. Когато научех цялата история, щях да намеря някой… друг Търсач, може би, някой не толкова противен като прикрепения към мен и щях да му предам информацията. Просто си върша старателно работата, казах си аз.
Нескопосаният ми опит да се самозалъгвам беше така жалък, че Мелани изобщо не му обърна внимание и изобщо не се разтревожи.
За мен трябва да бе станало твърде късно, както ме беше предупредила Търсачката. Може би. Трябваше да взема совалката.
Твърде късно ли? Аз го искам! — промърмори Мелани. — Не мога да те накарам да направиш нищо, ако ти не го желаеш. Дори не мога да си повдигна ръката! Мисълта й приличаше по-скоро на стон от досада.
Погледнах ръката си, която лежеше върху бедрото ми, вместо да посегне към така желаната от нея вода. Усещах нетърпението й, почти отчаяното й желание да продължим пътя си. Пак бягаше, като че ли съществуването ми не беше нищо друго, освен кратко прекъсване, едно пропиляно време, което сега беше зад гърба й.
Тази мисъл я накара само да изсумти наум и отново да стане делова.
Хайде — подкани ме тя — Да вървим! Скоро ще се стъмни.
С въздишка издърпах най-големия кашон бутилки с вода от рафта. Той за малко да падне на пода, преди да успея да го задържа, като го опрях в по-долния рафт. Ръцете ми сякаш щяха да изскочат от ставите.
— Ти ме занасяш? — възкликнах гласно аз.
Млъквай!
— Извинете? — попита стоящият на няколко крачки друг клиент — нисък, леко прегърбен мъж.
— А… нищо — смотолевих аз, избягвайки погледа му. — Това е по-тежко, отколкото очаквах.
— Искате ли да ви помогна? — предложи той.
— Не, не — отвърнах бързо аз. — Просто ще взема по-малък.
Той отново насочи вниманието си към разнообразните картофени чипсове.
Не, няма да го направиш — рече ми Мелани. — Носила съм и по-тежки товари. Направи ни прекалено мекушави, Скитнице — добави ядосана тя.
Съжалявам — отвърнах разсеяно аз, слисана от факта, че за пръв път използва името ми.
Повдигни го с краката си.
С мъка понесох тежкия кашон, като се питах докъде ще мога да го занеса. Все пак успях да стигна до касата отпред. С голямо облекчение подпрях тежкия товар на щанда. Сложих чантата върху него и добавих отгоре кутия с вафли, пакет с понички и плик чипсове, които бяха най-близо.
В пустинята водата е много по-важна от храната, а можем да носим само толкова…
Гладна съм — прекъснах я аз, — А и тези са леки.
Ти ще ги носиш — рече сърдито тя, а после заповяда: — Вземи една карта.
Поставих на щанда при останалите неща тази, която тя искаше — топографска карта на областта. Касиерът, белокос мъж с винаги готова на лицето усмивка, започна да маркира покупките.