— На екскурзия ли сте тръгнали? — попита любезно той.
— Планината е много красива.
— Началото на пътеката е непосредствено нагоре по… — започна той и посочи с ръка.
— Ще я намеря. — Побързах да обещая аз и задърпах тежкия товар от щанда.
— Спуснете се надолу преди да се е стъмнило, скъпа. Нали не искате да се изгубите.
— Така и ще направя.
Мелани проклинаше наум любезния, възрастен човек.
Той е просто любезен. Искрено е загрижен за благополучието ми — напомних й аз.
От всички вас ме побиват тръпки — заяви навъсено тя. — Никой ли не ти е казвал да не разговаряш с непознати?
Изпитах силна вина, докато й отговарях: Сред нас няма непознати.
Не мога да свикна да не си плащам за това, което вземам — рече тя, променяйки темата. — Какъв смисъл има да ги маркира?
Инвентарен, разбира се. От него не може да се иска да помни всичко, което вземаме, когато ще трябва да поръчва още! Иначе парите наистина нямат смисъл, след като всички са абсолютно честни! — Отново изпитах чувство за вина толкова силно, че беше почти болезнено. — Всички, с изключение на мен, разбира се.
Мелани не пожела да влияе на чувствата ми, обезпокоена от силата им и от възможността да променя решението си. Вместо това се съсредоточи върху силното си желание да се махне оттук и да тръгне към целта си. Вълнението й се предаде и на мен и аз също се разбързах.
Занесох багажа до колата и го оставих при вратата срещу тази на шофьора.
— Позволете ми да ви помогна.
Извърнах се стресната и видях другият мъж от магазина да стои до мен с пластмасова торба в ръка.
— А… благодаря — успях най-после да кажа аз, усещайки как пулсът блъска в ушите ми.
Изчакахме. Мелани беше така напрегната, като че ли беше готова да побегне, докато той прехвърляше нещата в колата.
Няма от какво да се страхуваме. Той също е просто любезен.
Тя продължи недоверчиво да го наблюдава.
— Благодаря ви — казах отново и затворих вратата.
— Няма защо.
Отправи се към колата си, без да се обръща назад, за да ни погледне. Седнах в колата и грабнах плика с картофените чипсове.
Погледни картата — обади се тя. — Изчакай, докато той се махне.
Никой не ни наблюдава — успокоих я аз. Обаче разгънах с въздишка картата и продължих да ям с една ръка. Може би идеята да имаме известна представа за посоката, в която се отправяме, не беше лоша.
Накъде ще се насочим? — попитах я аз. — Намерихме началната точка и сега какво?
Огледай се наоколо — изкомандва ме тя. — Ако не го видим оттук, ще опитаме откъм южната страна на върха.
Да видим какво?
Тя постави запаметения образ пред мен: начупена зигзаговидна линия, четири остри отклонения, а петото странно тъпо, като че ли беше пречупено. Сега гледах на него така, както трябва — назъбена верига от четири остри планински върха, а този, който беше като че ли пречупен, беше петият…
Огледах хоризонта на север от изток към запад. Беше толкова лесно да се заблудя. Бях си съставила представата, гледайки силуета на планината откъм североизточната страна на хоризонта.
Това е — почти извика от вълнение Мелани. — Да тръгваме!
Искаше да изляза от колата и да тръгна пеш.
Аз поклатих глава и отново се наведох над картата. Планинският хребет беше толкова далеч, че не можех да предположа колко е разстоянието между нас и него. По никакъв начин не бих тръгнала от този паркинг към откритата пустиня, освен ако нямах друг избор.
Нека бъдем разумни — предложих аз и прекарах пръст през тънката лента върху картата — един безименен път, който се свързваше с магистралата на няколко километра на изток и после продължаваше да следва основната посока на хребета.
Разбира се — съгласи се с готовност тя. — Колкото по-бързо, толкова по-добре.
Лесно намерихме черния път. Беше само една бледа пътека от изравнена пръст, която минаваше между оскъдните храсталаци, широка толкова, колкото да премине една кола. Имах усещането, че поради неизползване на други места пътят ще е обрасъл с по-жизнени храсти, различни от тези в пустинята, на които бяха нужни десетилетия, за да се възстановят от подобно насилие върху тях. През входа имаше ръждясала верига, завинтена в единия край в дървен стълб, увита свободно около друг стълб в срещуположната страна. Изскочих бързо, свалих веригата и я струпах на куп в основата на първия стълб, след което побързах към колата, чийто двигател продължаваше да работи, надявайки се никой да не ме спре и да ми предложи да помогне. Шосето продължаваше да е пусто, докато преминах на черния път, а после изтичах да закача отново веригата.