И двете се отпуснахме, когато паважът изчезна зад нас. Бях доволна, че очевидно нямаше никой, пред когото да лъжа, било с думи или с мълчание. Сама не се чувствах такъв отстъпник.
Мелани беше напълно у дома си по средата на нищото. Знаеше имената на всички бодливи растения наоколо. Тананикаше си ги наум, поздравяваше ги като стари приятели.
Коларски камшик, кактус чола, бодлива круша, мескит. Далеч от магистралата, от удобствата на цивилизацията, пустинята като че ли предлагаше нов живот за Мелани. Въпреки, че оценяваше скоростта на непрекъснато подскачащата кола — не беше пригодена за пътуване по такъв път и това ми се напомняше с всяко подскачане от неравностите — тя изгаряше от нетърпение да тръгне пеша и да потърси сигурност в огрятата от слънцето пустош.
Вероятно когато времето настъпеше, щеше да се наложи да вървим, и то твърде скоро, което никак не ми допадаше. Съмнявах се, че това щеше да я задоволи. Под повърхността усещах истинското й желание. Свобода. Да движи тялото си с обичайния ритъм на дългите си крачки, водена единствено от собствената си воля.
За момент си позволих да видя какъв затвор беше животът без тяло.
Да бъдеш носен вътре, но без да имаш възможност да влияеш на окръжаващата те среда. Да се чувстваш като в капан. Да нямаш избор.
Потреперих и отново съсредоточих вниманието си върху черния път, като се опитвах да не обръщам внимание на обхваналата ме смесица от съжаление и ужас. Никой друг домакин не ме беше карал да се чувствам така виновна за това, което съм. Разбира се, никой от другите не се беше съпротивлявал до такава степен, че да се оплаква от това положение.
Слънцето беше приближило върховете на западните хълмове, когато възникна първото ни разногласие. Дългите сенки създаваха странни изображения по пътя и това ми пречеше да избягвам скалите и пукнатините.
Това е! — извика Мелани, когато забелязахме ново формирование още по на изток — плавна вълна от скали, прекъснати внезапно от тънка, дълга като пръст скала на фона на небето.
Тя настояваше да завием веднага през гъсталака, без да я е грижа какво ще стане с колата.
Може би ще трябва да изминем целия път до първия знак — изтъкнах аз. Тесният черен път продължаваше да се вие приблизително в правилната посока и аз се страхувах да го напусна. Как иначе щях да намеря пътя си обратно към цивилизацията? Нямаше ли да се върна?
Точно в този момент, когато слънцето докосна тъмната, зигзаговидна линия на западния хоризонт, си представих Търсачката. Какво щеше да си помисли, когато не пристигнех в Тусон? Обзелото ме внезапно злорадство ме накара да се засмея на глас. На Мелани картината с побеснялата от яд Търсачка също й хареса. Колко време щеше да й трябва, за да се върне обратно в Сан Диего и да види дали всичко това не е било номер, за да се отърва от нея? И какви стъпки щеше да предприеме, когато разбереше, че ме няма там? Когато не можеше да ме намери никъде?
Не можех да си представя много ясно къде щях да бъда в този момент.
Виж, дъно на пресъхнал поток. Ще е достатъчно да мине колата през него… хайде да го следваме — настоя Мелани.
Още не съм сигурна, че трябва да вървим в тази посока.
Скоро ще се стъмни и ще трябва да спрем. Пилееш времето напразно — разкрещя се изведнъж ядосана тя.
Или пък го пестя, ако съм права. Освен това става въпрос за моето време, нали така?
Тя не отговори с думи. Отдръпна се в съзнанието ми и насочи вниманието си върху пресъхналия поток.
Аз съм тази, която прави това, затова ще постъпя както намеря за добре.
В отговор Мелани само безмълвно се възмущаваше.
Защо не ми покажеш останалите линии? — предложих аз. — Бихме могли да разберем дали се вижда нещо преди да настъпи нощта.
Не — отвърна рязко тя. — Ще изпълня тази част, когато аз реша.