Обърнах гръб на колата и не се вслушах в съвета й. Вече и без това бях отишла твърде далеч и нямах намерение да се откажа от всякаква надежда за връщане. Може би някой щеше да намери колата, а после и мен. Можех лесно и откровено да обясня какво правя тук на всеки спасител: Загубих се. Загубих пътя… способността си да държа положението в ръцете си… загубих си ума.
Отначало продължих по дъното на пресъхналия поток, като оставих тялото ми да следва естествения си ритъм с широки, отмерени крачки. Не ходех така по тротоарите до университета и обратно — изобщо не беше походката ми. Но след като беше подходяща за тукашния неравен терен и ме придвижваше плавно напред с изненадваща за мен скорост, свикнах с нея.
— Какво щеше да се случи, ако не бях тръгнала насам? — питах се аз, докато продължавах да навлизам все по-навътре в пущинака. — Какво щеше да стане, ако Лечителят Фордс е все още в Чикаго? Какво щеше да се случи, ако пътят ми не минаваше толкова близо до тях?
Тъкмо заради тази неотложна необходимост, тази примамка — мисълта, че Джаред и Джейми могат да бъдат точно тук, някъде из този пущинак — не бях в състояние да устоя на безумния план.
Не съм сигурна — призна Мелани. — Мисля, че пак бих се опитала, но се страхувах, докато другите души бяха наблизо. Все още се страхувам. Това, че ти се доверих, може да убие и двамата.
И двете изтръпнахме при тази мисъл.
Обаче след като се оказах тук, толкова близо… ми се стори, че трябва да опитам. Моля те… — изведнъж тя започна да ме моли, да ме умолява. В мислите й нямаше и следа от неприязън — моля те, не го използвай, за да им навредиш. Моля те…
— Не искам да… Не знам дали мога да им навредя. По-скоро…
Какво? Да умра аз самата? Отколкото да предам няколко намиращи се на свобода хора на Търсачите?
Отново изтръпнахме при тази мисъл, но отвращението ми към подобна идея я успокои, а това ме изплаши повече, отколкото успокои нея.
Когато пресъхналият поток започна да завива твърде много на север, Мелани предложи да изоставим равната, покрита с пясък пътека и да тръгнем напреко към третия знак — източната остра скала, която сякаш сочеше като пръст нагоре към безоблачното небе.
Не исках да напусна коритото на потока, също както се съпротивлявах на изоставянето на колата. Можех да го следвам чак до мястото, където той отново излизаше на черния път, а по него можех да се върна обратно на магистралата. Това означаваше много километри и щяха да са ми нужни дни да се върна обратно, но след като веднъж го напусна, официално можех да считам, че се движа без посока.
Имай вяра, Скитнице. Ще намерим чичо Джеб или той ще ни намери.
Ако е още жив — добавих аз, въздъхнах, отклоних се от пътеката и поех направо през пущинака, който във всички посоки беше еднакъв. Вярата ми е нещо непознато. Не знам дали да се осланям на нея.
Тогава се довери!
На кого? На теб? Засмях се. Горещият въздух опари гърлото ми, когато вдишах.
Само помисли — рече тя, променяйки темата, — може би до довечера ще ги видим.
Копнежът ни беше взаимен, образите на лицата им, на един мъж и на едно дете, изникнаха пред очите ни от спомените и на двете. Когато тръгнах по-бързо, не бях сигурна, че напълно контролирам движенията си. Наистина стана по-горещо… а после още по-горещо. Потта прилепи косата ми към черепа, а бледожълтата ми риза с къси ръкави се беше залепила неприятно върху кожата ми. Беше следобед, вятърът духаше на непоносимо горещи пориви и хвърляше пясък в лицето ми. Сухият въздух попи потта, напълни косата ми с пясък и развя ризата, втвърдила се като картон от изсъхналата сол.
Продължих да вървя.
Пиех вода по-често, отколкото Мелани искаше. Тя се мръщеше при всяка моя глътка и ме заплашваше, че утре ще имаме повече нужда от вода. Обаче днес бях отстъпила толкова много пред нея, че сега нямах настроение да я слушам. Пиех, когато бях жадна, а се чувствах така почти през цялото време.
Краката ме носеха напред, без да се замислям какво правя. Ритъмът на отекващите ми стъпки беше нещо като музикален фон: глух и досадно еднообразен.
Нямаше какво да се гледа: всеки настръхнал от остри шипове храст напълно приличаше на следващия. От това пустинно еднообразие започнах да се чувствам малко замаяна… виждах само очертанията на планините на фона на бледото, безоблачно небе.