Вглеждах се в тях през няколко крачки, докато ги изучих толкова добре, че бих могла да ги нарисувам със затворени очи.
Гледката беше като застинала. Непрекъснато въртях глава насам-натам, за да търся четвъртия знак — голям връх с формата на купол, чиято най-горна част липсва. От едната му страна се виждаше да се спуска надолу лъкатушеща вдлъбнатина, която Мелани ми беше показала едва тази сутрин, като че ли последната ми стъпка би променила перспективата. Надявах се това да е последното указание, защото щяхме да имаме късмет, ако успеем да стигнем толкова далече. Обаче имах чувството, че Мелани крие още подробности от мен и краят на пътуването ни е невъзможно далеч.
През целия следобед похапвах от вафлите и едва когато бе вече твърде късно осъзнах, че съм изяла и последната. Когато слънцето залезе, нощта се спусна със същата бързина като вчера. Мелани беше готова и вече беше избрала мястото, където да спрем.
Тук — рече тя. — Ще трябва да стоим колкото е възможно, по-далеч от бодливата чола. Когато спиш, непрекъснато се мяташ насам-натам.
Погледнах наежените кактуси в падащия здрач. Бяха пълни с белезникави игли, които ми напомняха на четина, и потреперих. Искаш да спя направо на земята? Тук, на това място?
Да виждаш някаква друга възможност? — Тя усети обзелата ме паника и тонът й се смекчи, като че ли от съжаление.
Виж, по-добре е, отколкото в колата. Поне е равно. Прекалено горещо е за каквито и да било гадинки да бъдат привлечени от топлината на тялото ти и…
— Гадинки ли? — попитах на глас аз. — Гадинки?
В паметта й за миг се мярнаха неприятните образи на смъртоносни насекоми и навити на кълбо змии.
Не се тревожи — опита се да ме успокои тя, когато се изправих на пръсти, за да съм по-далеч от всичко, което би могло да се крие в пясъка отдолу, а очите ми потърсиха някакво спасение в мрака.
Нищо няма да те закача, ако ти не го закачаш. В края на краищата ти си по-едра от всичко тук наоколо. Последва друг мимолетен спомен и този път в паметта й се мярна средно на ръст, подобно на куче животно, което се храни с мърша — койот — помислихме си и двете.
— Чудесно — простенах аз и приклекнах, въпреки че още се страхувах от черната земя под мен. — Да бъдем убити от диви кучета. Кой би помислил, че всичко ще свърши така… тривиално? Колко безславно. Разбирам да беше в ноктите на звяра от Планетата на Мъглите. Така поне щеше да има някакво достойнство да бъда победена от него.
Тонът, с който ми отговори Мелани, ме накара да си я представя как вдига нагоре очи от нетърпение.
Престани да се правиш на бебе. Нищо няма да те изяде. Лягай и се постарай да си починеш. Утре ще бъде по-трудно, отколкото днес.
— Благодаря ти за добрата новина — рекох сърдито аз. Започваше да се превръща в тиранин. Това ме накара да се сетя за човешката аксиома Подай му пръст и ще сграбчи цялата ръка. Обаче бях по-изтощена, отколкото предполагах, и когато се настаних с нежелание на земята, установих, че ми е невъзможно да не се отпусна върху чакълестата почва и да не затворя очи.
Стори ми се, че бяха минали само минути, когато утрото настъпи, заслепявайки ме с ярката си светлина. Вече беше станало достатъчно топло, за да почна да се потя. Когато се събудих, бях цялата изцапана с пръст, а дясната ми ръка, която бях държала под тялото, беше изтръпнала. Изтърсих мръсотията от себе си и посегнах към торбата за малко вода.
Мелани не одобри това, но не й обърнах внимание. Огледах се за полупразната бутилка, от която бях пила за последен път, и започнах да ровя между пълните и празните, докато си дадох сметка за станалото.
С бавно нарастваща тревога започнах да броя. Преброих два пъти. Празните бутилки бяха с две повече от пълните. Вече бях изразходвала над половината си запаси от вода.
Нали ти казах, че пиеш прекалено много.
Не й отговорих, но нарамих торбата без да пия. Чувствах ужасно устата си — пресъхнала, пълна с пясък и с отвратителен вкус. Опитах се да не обръщам внимание на това, постарах се да не прекарвам езика си, грапав като гласпапир, през пълните си с пясък зъби и тръгнах.
По-трудно ми беше да не обръщам внимание на стомаха, отколкото на устата си, когато слънцето се издигна по-високо и започна да грее по-силно. Той се свиваше и къркореше на редовни интервали в очакване на храна, която така и не идваше. Следобед гладът от неудобство се превърна в мъчение.