Това е нищо — напомни ми с кисела усмивка Мелани. — Били сме и по-гладни.
Били сте вие — отвърнах троснато аз. В момента нямах настроение да съм слушател на спомените за издръжливостта й.
Тъкмо бях започнала да се отчайвам, когато дойде добрата новина. Докато за пореден път оглеждах хоризонта обезсърчена, изведнъж пред очите ми в северната част на хоризонта изскочи овалната форма на купола по средата на поредица от малки върхове. Погледната оттук, липсващата част представляваше само една лека вдлъбнатина.
Доста е близо — реши Мелани, също развълнувана от отбелязания напредък. С нетърпение се насочих с още по-широки крачки на север.
Продължавай да се оглеждаш за следващия. Тя ми предаде спомена си за ново формирование и аз веднага започнах да въртя глава насам-натам, макар да знаех, че е рано да го търся.
Трябваше да е на изток. На север, после на изток, а след това отново на север. Това беше схемата.
Надеждата да намеря друго указание ме караше да продължавам да вървя, въпреки засилващата се умора в краката. Мелани ме подканяше да продължавам, като непрекъснато ме окуражаваше, когато забавях ход, и мислеше за Джаред и Джейми, когато ме обхващаше апатия. Постоянно напредвах и чаках Мелани да разреши да отпия поредната глътка вода, въпреки че имах чувството, че отвътре гърлото ми е покрито с пришки.
Трябва да призная, че се чувствах горда от издръжливостта си. Когато се появи черният път, той ми се стори като награда. Виеше се на север — посоката, която вече следвах, но Мелани не беше доволна.
Не ми харесва как изглежда — настоя тя.
Пътят беше само една тясна пътека през шубраците и бе очертан само от по-гладката си повърхност и липсата на растителност по него. Виждаха се отдавнашни следи от автомобилни гуми.
Когато завият в погрешната посока, ще го изоставим. Вече вървях по средата на следите. По-лесно е, отколкото да се провираш през шубраците и да внимаваш да не закачиш иглите на чолата.
Тя не отговори, но безпокойството й се предаде и на мен.
Продължавах да се оглеждам за следващия знак — идеална буква М, образувана от два еднакви вулканични върха, но същевременно оглеждах по-внимателно отпреди и пустинята наоколо. Благодарение на изостреното ми внимание забелязах сивото петно в далечината, дълго преди да разбера какво е. Запитах се дали очите не ми играят номера и премигнах, за да отстраня праха от тях. Цветът изглеждаше необичаен за скала, а формата твърде солидна, за да е дърво. Премигвах срещу ярката слънчева светлина и продължавах да правя предположения. След това отново премигнах и петното изведнъж придоби по-определена форма. Беше по-близо, отколкото предполагах. Беше някаква къща или постройка, малка, с избелял от времето сив цвят.
Паниката, обзела Мелани, ме накара да се отбия от тясната пътека и да тръгна направо през оскъдните храсталаци.
Почакай — казах й аз. — Сигурна съм, че е изоставена.
Откъде знаеш? Тя се дърпаше така силно, че трябваше да се съсредоточа върху краката си, преди да мога да продължа напред.
Кой би могъл да живее тук? Ние, душите, живеем в общества. Усетих тъжната ирония в гласа си и ми стана ясно, че причината е мястото, където се намирах в този момент — физически и метафорично по средата на нищото. Защо вече не принадлежах към обществото на душите? Защо се чувствах така, като… като че ли не исках да принадлежа? Дали наистина съм била винаги част от общността, която би трябвало да е моята, или тъкмо това беше причината за многобройните ми животи от едно място на друго? Винаги ли съм била някакво изключение, или пък това беше нещо, в което ме превръщаше Мелани? Промени ли ме тази планета, или ми разкри това, което вече бях?
Мелани нямаше търпение за личните ми терзания. Искаше да се махна колкото може по-далеч и по-бързо от тази постройка. Мислите й ме теглеха, сплитаха се в моите и ме изваждаха от самовглъбяването ми.
Успокой се — заповядах й аз, като се опитах да се съсредоточа върху мислите си, да отделя моите от нейните. Ако там наистина има нещо, което да живее тук, то ще да е човек. Довери ми се, сред душите няма такъв отшелник. Може би е твоят чичо Джеб…
Тя рязко отхвърли тази мисъл.
Никой не би оцелял на такова открито място. Твоите щяха да претърсят основно всяко жилище. Който и да е живял тук, е бягал, или е станал един от вас. Чичо Джеб би се скрил на по-добро място.