Да, обаче ако този, който е живял тук, е станал един от нас — уверих я аз, — тогава той е напуснал това място. Само човек би могъл да живее по този начин… Не довърших мисълта си, защото внезапно и аз усетих страх.
Какво? — Тя реагира силно на уплахата ми, която ни накара да замръзнем на място. Зарови се в мислите ми и затърси нещо, което несъзнателно ме беше разтревожило.
Но не бях видяла нищо ново. Мелани, ами ако там наистина има хора… не чичо ти Джеб или Джаред и Джейми? Ами ако някой друг ни е открил?
Тя бавно анализира мисълта ми и я обсъди от всички страни.
Права си. Разбира се, те веднага ще ни убият.
Опитах се да преглътна, да премахна вкуса на ужаса от пресъхналата си уста.
Няма да има никой друг. Как би могло да има? — опита се да разсъждава логично тя. — Вие сте далеч по-акуратни. Само някой, който вече се крие, би опитал. Затова нека да отидем и да проверим… Ти си сигурна, че няма никой от твоите, а аз съм сигурна, че няма никой от моите. Може пък да открием нещо, което да ни е от помощ, нещо, което можем да използваме като оръжие.
Потръпнах при мисълта й за остри ножове и за дълги метални инструменти, които могат да се превръщат в тояги. Без оръжия.
Аха. А как такива безгръбначни същества ни победиха?
Тихомълком и с численото си превъзходство. Всеки от вас, дори децата ви, е стотици пъти по-опасен от един от нас. Обаче вие сте като един термит в мравуняк. Ние сме милиони, всички работим задружно в пълна хармония за нашата цел.
Докато описвах единството ни, отново изпитах усещането за паника и обърканост. Коя бях аз? Продължихме да вървим през храсталаците и приближихме постройката — рамката на входа зееше без врата, а от празния прозорец стърчаха само няколко парчета стъкло. Прагът беше посипан с прах, който продължаваше и вътре. Сивите, олющени стени бяха наклонени на една страна, като че ли вятърът тук беше духал само от една посока.
Успях да преодолея вълнението си и приближих колебливо до празната рамка на вратата. Тук щяхме да бъдем също толкова сами, колкото бяхме през целия ден, както и през вчерашния.
Сянката, която обещаваше тъмният вход, ме накара да пристъпя напред и да потисна страховете си. Продължавах напрегнато да се ослушвам, но краката ми продължаваха да се движат напред с бързи, уверени стъпки. Втурнах се бързо през входа и веднага отскочих встрани, за да имам стена зад гърба си. Направих го инстинктивно — резултат от скитничеството на Мелани. Стоях замръзнала там, изнервена от заслепяването, докато чаках очите ми да свикнат.
Както предположихме, малката барака беше празна. Една счупена маса се подпираше на двата си здрави крака по средата на стаята, а до нея стоеше ръждясал метален стол. През големи дупки в износения, мръсен килим се виждаха парчета бетон. В стената на малката кухничка имаше ръждясал умивалник, няколко шкафа, повечето останали без врати и висок до кръста хладилник, чиято врата висеше отворена и разкриваше покритата му с мухъл вътрешност. На отсрещната страна стоеше изтърбушен диван без възглавници. Над него все още висеше наклонената на една страна рамка на репродукция, на която се виждаха кучета да играят покер.
Уютно — отбеляза мислено Мелани, вече достатъчно успокоена, че да си позволи да бъде саркастична. — Има повече мебели от апартамента ти.
Аз вече пристъпвах към умивалника.
Мечтай си — подигра ми се Мелани.
Естествено, би било напразно да очаквам да има течаща вода в това уединено място. Душите държаха сметка за такива подробности, не биха оставили подобна аномалия след себе си. Все пак завъртях старите кранове. Единият се счупи в ръката ми, защото беше напълно ръждясал.
След това се насочих към шкафовете. Приклекнах върху мизерния килим и надникнах предпазливо вътре. Отдръпнах се назад, докато отварях вратата, страхувайки се да не обезпокоя някое отровно пустинно животно в бърлогата му.
Първият беше празен и без задна стена, така че можех да виждам цепнатините на външната. Следващият нямаше врата, но вътре имаше купчина стари вестници, покрита с прах. Издърпах един от любопитство, изтърсих прахта на още по-мръсния под и прочетох датата.
От човешко време — отбелязах аз, макар да не ми беше нужна дата, за да го кажа. „Мъж изгори тригодишната си дъщеря“ — крещеше заглавието срещу мен, придружено от снимка на русокосо дете с ангелско лице. Това не беше първата страница. Ужасът, за който се съобщаваше подробно тук, не беше чак толкова зловещ, че да му бъде дадено предимство в страниците. Под всичко това се виждаше лицето на мъж, издирван за убийствата на жена си и двете си деца две години преди датата на отпечатването на вестника. В информацията се казваше, че е възможно мъжът да е бил забелязан в Мексико. Двама души загинали и трима били ранени при автомобилна катастрофа в резултат от шофиране в пияно състояние. Съобщаваше се също за започнало разследване за измама и убийство във връзка с твърдения за самоубийство на виден местен банкер. Потулено самопризнание оставя на свобода човек, издевателствал над дете. Заклани домашни любимци, намерени в контейнер за боклук.