Щом като гладът ми понамаля, нетърпението на Мелани започна да се промъква в мислите ми. След като този път не срещнах съпротива, бързо натоварих придобивките си в торбата и оставих празните бутилки в умивалника, за да спестя място. Бутилките бяха тежки, но тежестта ми действаше успокояващо. Тя означаваше, че тази нощ няма да се просна на земята в пустинята жадна и гладна.
Почувствала енергията от погълнатите въглехидрати да се разлива във вените ми, излязох отново навън в горещия следобед.
Глава 12
Провал
Невъзможно! Сбъркала си! Нещо не е наред! Не може да бъде!
Загледах се в далечината, измъчвала от недоумение, което бързо преминаваше в ужас.
Вчера сутринта бях изяла за закуска последния смачкан снакс. Вчера следобед бях забелязала двойния връх и отново бях завила на изток. Мелани ми беше обяснила какво е указанието, което трябваше да намеря и беше обещала да е последно. Новината предизвика у мен почти истерична радост. Снощи бях изпила последния си запас от вода. Беше четвъртият ден.
Днешното утро беше някакъв мъгляв спомен за ослепително слънце и отчаяна надежда. Времето изтичаше и аз оглеждах хоризонта за последния знак с нарастваща паника. Не виждах нищо, което да прилича на него. Равно планинско плато, оградено от двете страни от заоблени върхове, приличащи на часовои. За подобно нещо е нужно пространство, а планинските върхове на изток и на запад бяха гъсто наредени един до друг и остри. Не виждах къде сред тях се крие равното плато. Всеки мускул от тялото ми ме болеше, но не беше от ходенето. Чувствах болката от положените усилия и от това, че бях спала на земята. Те бяха различни от новата. Тялото ми изсъхваше и тази болка се дължеше на протеста на мускулите ми от мъчението, на което ги подлагам. Знаех, че няма да мога да продължа да вървя още дълго.
Обърнах гръб на изтока, така че поне за малко слънцето да престане да грее в лицето ми.
Точно тогава го видях. Дългата, равна линия на платото и граничещите с него върхове, които нямаше как да сбъркам. Беше там, толкова далеч на запад, че ми се стори, че трепти над някакъв мираж, че се носи във въздуха и се извисява над пустинята като тъмен облак. Всяка крачка, която бяхме направили, беше в погрешната посока. Последният знак беше по на запад, отколкото цялото разстояние, което бяхме изминали до този момент.
— Невъзможно — прошепнах отново аз.
В главата си усещах Мелани като вцепенена, немислеща, затъпяла, опитваща се отчаяно да отхвърли осмислянето на положението. Чаках реакцията й, а очите ми продължаваха да се взират в несъмнено познатите очертания, докато накрая примирението й с новата реалност и мъката й ме накараха да падна на колене. Нейното мълчаливо признаване на поражението отекна в главата ми и прибави допълнителна доза болка в тялото ми.
Дишането ми се превърна в накъсан, безмълвен плач без сълзи.
Слънцето пълзеше по гърба ми и проникваше все по-дълбоко в мрака на косата ми.
Сянката ми представляваше малък кръг под мен, когато се съвзех. Изправих се с мъка на крака. В кожата на колената ми се бяха забили микроскопични камъчета. Не си направих труда да ги отстраня с ръка. Взирах се в платото, което като че ли продължаваше да се носи над хоризонта на запад и да ми се подиграва.
Накрая, без да си давам напълно сметка защо го направих, тръгнах напред. Знаех само, че аз съм тази, която се движи и никой друг. Мелани беше станала съвсем малка в мозъка ми — мъничка капсула от болка, загърнала се плътно в себе си. Не можех да чакам помощ от нея.
Бавните ми стъпки отекваха в твърдата земя — скръц, скръц.
— В края на краищата той беше един заблуден побъркан старец — мърморех си под нос аз. Гърдите ми бяха разтърсени от странна тръпка, а гърлото от остра кашлица. Кашлицата продължи, но едва когато очите ме засмъдяха в очакване на липсващите сълзи, разбрах, че се смея.
— Тук… никога… не е имало нищо! — извиках аз, едва поемайки си въздух между истеричните спазми. Пристъпих неуверено, като пияна напред, влачейки краката си.
Не. Мелани излезе от обзелото я вцепенение, за да защити увереността, в която все още се беше вкопчила. Объркала съм се или нещо подобно. Грешката е моя.
Сега аз й се изсмях. Звукът от смеха ми моментално беше отнесен от горещия вятър.
Почакай, почакай — помисли тя, като се опитваше да отвлече вниманието ми от цялата комедия. — Не мислиш, че… искам да кажа, мислиш ли, че може би те са опитали това?